В небето (2009)
Пиксар не от вчера проявяват апетит към по-непривичната като сюжет анимация, и нищо чудно, че неминуемо излизат едни гърди напред в неофициалното съревнование с големия съперник Дриймуъркс – което обаче се отчита от съвсем официални отличия. Вероятно защото докато колегите им се занимават с иначе приятни, забавни, но и лековати семейни комедийки с далеч не толкова слаб пародиен привкус като „Шрек“, „Мадагаскар“, „Кунг-фу панда“ или „Чудовища срещу извънземни“ – първите три, при това, набиращи все по-главоломно продължения и разклонения – пиксарци продължават систематично да произвеждат по един, но нов пълнометражен филм годишно. И може би тази практика за кратко ще се преустанови догодина с „Играта на играчките 3“, но дотогава в центъра на вниманието остава поредният им почти сигурен носител на Оскар – „В небето“.
Все пак трябва предварително да отбележим, че на фона на невероятния успех на „УОЛ-И“ миналата година, с неговия напълно сериозен контекст, летвата за следващата им продукция беше поставена изключително високо. И може би най-голямата похвала за последния филм на Пиксар е да се каже, че той съвсем определено я достига – макар и всъщност да е значително по-земен, ежедневен и най-вече човечен.
Самото послание на „В небето“ всъщност е съвсем простичко. Всеки от нас знае, ако ли и да не иска да го признае, дори пред себе си, че мечтите, с течение на времето, най-често остават погребани под сивия пясък на ежедневието. Но това не бива да означава просто да ги захвърляме и да спираме да мечтаем, колкото и да не го позволяват обстоятелствата. Защото просто би било равносилно на изтриване на една основна, чисто човешка черта – част от онзи малък сбор, който ни прави нещо повече от животни или пък бездушни автомати.
Ще си кажете – какво толкова, всеки детски филм малко или повече носи подобна идея в себе си – и именно тук вече се проявява майсторлъка на Пиксар. Наистина, брилянтната анимация всъщност няма нужда дори от излишно упоменаване, но начинът, по който е изпълнен „В небето“, заслужава само и единствено адмирации.
Само след няколкоминутно, но трогателно въведение, се озоваваме в компанията на г-н Фредриксън – сърдито старче, вече вдовец, целият живот на който е преминал под знака на всекидневните грижи, въпреки огромното желание да бъде инак. И отново по известно стечение на обстоятелствата, той най-сетне се решава да се отдаде на доживотната си мечта – пътешествие до Южна Америка – при това по един меко казано нетрадиционен начин. А за негова не особено приятна изненада, то се оказва в компанията на малкия, досаден бойскаут Ръсел.
Там обаче го очакват приключение, на каквото не се е и надявал, призрак от миналото и, в крайна сметка, щастието, пък макар и под една доста разноцветна опаковка. Всъщност, взет в цялост, „В небето“ е едновременно много динамичен и невероятно забавен, с огромна доза непридирчив и не изсилен хумор, и в отделни моменти – и осезаемо драматичен – което го прави буквално великолепно екранно преживяване.
И всъщност единственото, за което можем да съжаляваме, е че премиерата му у нас все още е доста отдалечена във времето – макар че, от другаде погледнато, септември вероятно ще дойде неусетно след летните месеци.
За този автор
