Рок радио (2009)
Ще започна малко отзад напред с програмата на „Рок радио“, но над двучасова комедия се изтърпява с известна трудност. Подозирам, че даже ако беше невероятно смешна, с подобна продължителност най-много да предизвика трайни увреждания на диафрагмата – но пък новото британско отроче дори не може да се похвали с подобна абсолютност. Макар че, всъщност, може да бъде доста забавно, но при едно задължително условие – да сте изрично почитатели на островния хумор.
Допълнително за това би спомогнало да сте любители на рокендрола или шейсетте – или да сте от онова време, което е още по-добър вариант. Защото именно около тях се завърта цялата история. По онова време, във Великобритания радиопрограмите не включват кой знае колко модерна музика, а и музика въобще, което в крайна сметка изкарва вечния бунтар у британеца на повърхността – насочен естествено срещу свръхконсервативните разбирания – а от там пътят до нелегалната плаваща радиостанция пътят е съвсем кратък.
Естествено, системата по никакъв начин не остава длъжна, и ситуацията сама по себе се усложнява неимоверно, принуждавайки малко шантавите, но пък и доста колоритни, а и хитри и решителни по свой собствен начин участници в начинанието да дадат най-доброто, на което са способни поне за продължителното му оцеляване. Като от друга страна, не бива да забравяме, че и те са хора – което може би не е толкова важно – но годината е 1966, музиката е рокендрол, а момичетата и алкохола са напълно естествено следствие.
Всъщност това е може би и един от основните проблеми – няколкото главни персонажа, няколкото съпътстващи такива, историите, терзанията на отделните, които малко или повече се преплитат и взаимодействат, и въобще въпреки общо забавните моменти, старанието да се опиташ поне малко да вникнеш, или дори просто да запомниш увеличаващите се подробности в един момент започва да се превръща в усилие. Британска или не, комедията все пак основно трябва да забавлява – и макар че, както неведнъж съм споделял, намирам малко по-голямата дълбочина за огромен плюс за всяка една, в един момент ситуацията на екрана може да стане дори затормозяваща. А понякога даже за сметка на комичния елемент, който леко глупее – или може би така изглежда на фона на странната му смесица с драма, и човек може и да не успее да се пренастрои достатъчно бързо.
Може би именно опитът на създателите на „Рок радио“ хем да направят комичен филм, хем да пресъздадат онези времена, при това горе-долу акуратно към тогавашното положение на нещата, към настроенията и характера на островитяните, от шейсетте и до днес, и едновременно с това да изградят пълнокръвни персонажи със собствена история и персонални проблеми – като накрая вкарат всичко това в един общ калъп – им е изиграло лоша шега. Объркването настрана, но без да е скучна, основната история е твърде лесно предвидима – не че предполага да е безкрайно засукана, но англичаните определено могат и по-добре. И остава усещането, че всъщност чисто технически не е останало екранно време да се развие и тя.
Събирането на няколко големи имена накуп също изглежда по принцип позитивно, и до голяма степен е, тъй като именно тяхното присъствие прави лентата значително по-гледаема. От друга страна обаче, като че ли никой от тях не успява да се разкрие до край. Бил Найи, Филип Сеймур Хофман, Кенет Брана – това са актьори, които и сами по себе си са напълно способни да забавляват публиката, фокусират действието върху персонажите си, и тук в един момент просто започват да се бутат.
С две думи, противоречив филм. Финалната част определено е силна, но пък на фона на дължината това не е най-сериозният позитив – колкото и да е хубаво по принцип за една лента. Евентуално, ако покривате една или повече от препоръките, шансът да ви хареса се увеличава пропорционално, но имайте предвид, че и другият – да не се окаже точно това, което сте предполагали – също не е никак малък. И докато у него определено има какво да се види, всъщност може да бъде и разочароващ.
За този автор
