В началото на „Играчите на Титан“ вътрешно негодувах заради начина, по който авторът е избрал да ме въведе във фантастичната атмосфера. А именно – на час по лъжичка. Чак накрая успях да схвана цялата картина и да разбера за извънземните, за отношенията им с хората, за социалното положение на оцелелите на Земята, за намалената раждаемост, за играта.
Аз, разбира се, нямам никакво желание всичко да бъде обяснено на пет реда в първия абзац, но повярвайте ми – един пиян Настойник без Късмет с Партньорката си в Играта (въпреки, че отдавна са заедно), който се бори с махмурлука, доказаната си суицидна мания и омразата към щъкащите наоколо Титанци, загубвайки току-що Бъркли на Блъф, не може да ви светне кой знае колко за атмосферата и ситуацията. А това е важно, за да повярваш в мотивите на героите.
Затваряйки последната страница всичко идва на мястото си – освен симпатичния Ръшмор-ефект, с който се примирих, без да разбера дори защо се казва така – и се оказва, че лекият и четивен стил все пак помага на човек да се ориентира в небраното лозе, на което попада. И макар че подозирам, че съм чел и по-хубави неща от Дик, то и това като че ли си заслужава. Въпреки че смътните ми спомени са свързани с подозрението, че по-късите му произведения ми допадат повече.
Струва ми се, романът е съставен от няколко отделни свежи идеи, които можеха да напълнят и сборник със същите размери – извънземните, които имат вътрешнополитически различия по въпроса заслужава ли си да ни помагат; комарджийска игра на късмет и самообладание, с която се определя статуса ти на Земята; двама разследващи полицаи с пси-способности – човек и извънземен (между другото, последният с бродирано с конци име върху тялото си, за да знаят хората кой е); група хора със специални умения, които се противопоставят на психически атаки чак от далечен Титан; телепати, които мерят сили на нещо като покер и т.н. Но така или иначе, в конкретния случай всичко това е окомплектовано в едно цяло.
Направи ми впечатление, че както и в някои други писания, така и тук на фантастичния фон се виждат немалко съвсем обикновени, битови подробности. Забелязал съм го и при други американски автори от същото поколение – Шекли, да кажем. Без значение годината и състоянието на човечеството, хората пият хапчета за махмурлук, ядосват се или се радват на личния си автомобил, гледат как децата играят в пясъчника, карат се със съпругите си, мислят Червените за лоши и прочие. Което съвсем не е лошо, помага на четящия да се почувства поне малко в свои води. Калифорнийски, така.
Не знам дали си заслужава няколкото лева, но за прочитането на книгата не мога да съжалявам. Динамично написана, липсват затлачващи моменти. Плюс три-четири приятни обрата в сюжета и доста пряка реч. Чете се на един дъх, стига да ви допадне.
–
alvin @ „Палатков лагер за пингвини“
За този автор
