Все си мислех, че Роланд Емерих най-сетне е достигнал дъното си с „10,000 пр.н.е.“ – колкото ефектен, толкова и титанично глупав – но все пак се оказва, че немецът още притежава същата стръв. И макар че реално погледнато „2012“ далеч не е чак толкова отегчителен и съвсем не негледаем филм, в целия си смисъл на илюстрация на края на света такъв, какъвто го познаваме, е с две думи тотална издънка.
Ако се чудите за какво са похарчени близо два милиона долара на минута екранно време, то отговорът е пределно елементарен – за мегаломански ефекти. Които, може би, евентуално, ако през последните години не сте видели нито един от пет-шестте метеора, удрящи Земята, шепата цунамита, дузината урагани, торнадота, земетресенията, вулканите, супервулканите и т.н. – въобще, ако не сте гледали нито един филм за природна катастрофа от мащабни, библейски или каквито и да е пропорции, в това число „След утрешния ден“ на същия този Емерих – то сами по себе си може и да ви впечатлят искрено и лично. Готов съм да приема обаче, че подобно стечение на обстоятелствата е единствено математически възможно, предвид че дори годишната продукция на подобни е повече от една бройка, така че това, с което „2012“ остава да ви грабне е… всичко останало.
Преразгледаме ли накратко сюжета, той може да се обобщи горе-долу до следното: /а/ на планетата и идва края, който /б/ до последния момент е покрит от дълбока държавно-корпоративна конспирация, и – към края на азбуката – /ц/ някакъв полупропаднал писател извършва чудеса от храброст, за да нареди семейството си сред малцината избрани оцелели. Колкото и странно да звучи обаче, всъщност именно тук „2012“ печели червени точки, като логиката сама по себе си е солидна – дори ако за момент се замислите, ще установите, че в подобна хипотетична ситуация решенията безусловно ще попаднат в ръцете на силните на деня, докато все отделни иначе обикновени хора ще надминат себе си многократно. А има и нещо друго – самата простота на персонажите и техните реакции е всъщност изключително уместна – едва ли някой би тръгнал да обсъжда предимствата на Омир, докато светът около него се руши изоснови и загиват милиарди.
Именно тук обаче нещо се е объркало генерално, а сериозната постановка се превръща наполовина в „Индиана Джоунс“, наполовина в нищо. Ако оставим настрана факта, че уводната част, опитваща се къде с научни, къде с псевдонаучни способи набързо да обясни какво се случва, е ако не излишна, то прекомерно разтегната, то от там нататък, по някаква фантастично неясна причина, цялата сюжетна линия с Джон Кюсак е всичко друго, но не и трагична. По-скоро, някъде от петминутното рали с лимузина между сриващите се небостъргачи на потъващия Лос Анджелис, през кукуто на Уди Харелсън, та до изпълзяването с карта в ръка от изпълнената с лава бездна, второто, трето или пето яздене на сриващи се земни маси, изплъзване от вулканично мегаизригване с помощта на всякакви превозни средства, дори каравана, и въобще избягването на неизбежното на милисекунда, то резултатът си е направо комичен. Пък и не само със ситуациите, но и с обкръжението му, и диалога им, и така до край и до такава степен, че на фона на този абсурд иначе леко скучната второстепенна история с президента, кабинета му и патетичния д-р Силбърман започва да изглежда далеч по на място.
А колкото и да е странно, дори ефектите се оказват нож с две остриета – сами по себе си все пак впечатляващи, при липсата на каквато и да е малко по-затрогваща история, именно в цялата си невероятна крупност оставят доста неестествен привкус. Значително по-трудно е да осъществиш връзка със случващото се, гледайки потъването на Калифорния или изригването на Йелоустоун отдалеч – и съвсем ненапразно филмите от този тип задължително разчитат на някаква частна трагедия, на някой силен персонаж, който да служи за спойка между чисто човешкото и лично, и невъобразимото по размери нещастие.
Към по-горното бих добавил и сравнително неподходящия кастинг, но може би пък въпросът не е в самите актьори, а в ролите, които са им поверени. Пък и този проблем отстъпва доста сериозно на заден план на фона на всички останали. И може би остава да завърша с това, с което започнах – не, че „2012“ е конкретно негледаем или отегчителен, но съвсем не представлява това, което би трябвало да бъде. А именно – качествен апокалиптичен филм.
За този автор
