УОЛ-И (2008)
Този рефрен може и да звучи малко стар, леко изтъркан, но мине не мине и излиза пак на мода – Пиксар го направиха. Отново. А ако се чудите какво са направили – отговорът е семпъл. Шедьовър.
Има една стара народна мъдрост – каквото си направиш сам, никой друг не може да ти причини. Всъщност поговорката си е съвсем международна, а и толкова всеобхватна, че е напълно валидна и за човечеството като цяло. Пък първата рефлекторна реакция, когато сътвориш наистина голямото гюбре, е да подвиеш опашка и да се поприкриеш, поне докато поотминат първите пориви на бурята.
В тази насока приказката за малкия тъжен робот си е живо предупреждение. Не че човекът не съзнава, че не е добър стопанин на своята синьо-зелена планета – това просто е факт, за който предпочита обикновено да си затваря очите. Особено щом влиза в противоречие с някои жизнени необходимости из безкрайната жажда за личен комфорт. Това го прави малко небрежен понякога, друг път – по навик – си внушава удобства, и като цяло го кара да пренебрегва онзи нищожен ефект, който хора със странни наклонности – като математиците и физиците, например – наричат кумулативен. Сиреч, ефект на натрупване.
Вземаш да речем една захвърлена в близката градинка консервичка от бира, спекулираш малко доколко този примерен гражданин ще поглъща тонизиращи напитки през своето житие-битие и каква част от опаковките им ще завършат из храсталака, после приемаш, че не повече от един на всеки десет е толкова затънал в тежки мисли за ежедневието си, та не може да обръща внимание на подобни дреболии… и го умножаваш по седем-осем милиарда народонаселение. Иди после разбери кога точно си затънал в боклук до ушите. А това е даже дребно – въобще да не започваме да говорим за разни хора, които четири-пет километра в четиридесет минути задръствания предпочитат да се придвижват с кола, просто защото имат кола, и може би смятат, че им е под нивото да ползват обществен транспорт. Защото има и такива. Нищо, че те може да са един на сто, вече. От колкото бяха милиарда. И тъй нататък.
А и това далеч не е единственият третиран проблем във филма – Wall-E не е просто някаква, или поредната екологична бълвоч – напротив, модерното технократично общество видимо страда от своята технологична зависимост. Не просто е загубило връзката със своите по-естествени корени – то е пристрастено. И се пристрастява все повече. А бъде ли откъснато от източника на това свое удобство, показва даже признаци на абстиненция – не знае къде да си дене ръцете. Открива очевидни неща, които досега не е забелязало. Нека не продължавам.
И трети път, Пиксар поднасят една приятна, романтична, малко носталгична по дух, фантастична и тревожно реалистична история, както малко творци умеят. Може би по изключение дори, нехарактерно за анимацията – особено пък с марка Дисни, след сливането на двете компании – това и не е филм за всички възрасти, а определено за възрастни. Но този пък факт го прави още по-качествен. И този път подчертано и без никакви задръжки мога да го кажа направо – надминали са себе си. Остава вечната надежда – като че ли след този път малко по-фантастична, както и се полага – да съумеят да се надминат отново.
За този автор
