[b]Мъглата (2007)[/b]
Всеизвестно правило е, че по произведенията на Стивън Кинг рядко правят сполучливи филми, а още по-рядко те се получават успешни. Някак си кинопродукциите не успяват да уловят дълбочината, заложена в книгите, и залитат или в посока на ужаса или към фантастиката, дори понякога и към двете, а забравят да надникнат там, където обикновено се таи вледеняващия страх – в тъмните кътчета на човешката душа. Очевидно тайната на успеха се крие в човека на режисьорския стол – Франк Дарабонт – отговорен също за филмирането на „Изкуплението Шоушенк“ и „Зеленият път“. Можем само да гадаем дали фактът, че сам участва в писането на сценариите, му помага да представи един истински Стивън Кинг на екрана, едно е безспорно обаче – с „Мъглата“ Дарабонт отново успява да създаде кино-шедьовър.
В едно малко градче в американския север (щата Мейн естествено, къде другаде) буря донася странна мъгла, която скоро поглъща къщите, улиците, хората. Всъщност в мъглата бродят странни и ужасяващи същества, а оцелелите граждани са се скрили в голям супермаркет. С времето безизходицата, страхът и отчаянието провокират конфликти между затворените в капан хора, изваждайки на показ всичко добро или лошо, което се е трупало с години в сърцата им. Малцина запазват трезв разсъдък, докато самообявила се за месия жена приласкава обезвереното паство, въпросът е кой ще успее да намери правилния път към избавлението?
Как ли изглежда краят на дните? Дали ще бъде възвестен с гръмовни фанфари? Или пък нещата, които обичаш и на които държиш, ще изчезват от света наоколо, бавно, постепенно, смилани от вездесъща мъгла, мъгла, която се просмуква дори в душата ти и удавя всичко светло и чисто за да остави единствено черно и безгранично отчаяние. Как ще се почувстваш, когато най-после проумееш, че това което го е имало, отдавна е изтляло, а бъдещето се е свило до няколко плахи крачки. Дали ще се опиташ докрай да се бориш, със зъби и нокти, вкопчен в остатъците здрав разум, които се държат на нишка любов, или просто ще се предадеш на течението, търсейки упование в религията или в силата на уплашеното стадо? Ужасът не е отвън, не е там където бродят смъртоносни изчадия, плъзнали сякаш от самия ад, ужасът е вътре, ужасът – това са другите. Които губят човешкия си облик и се превръщат в зверове, готови да хапят, дращят, убиват за да убедят себе си в собствената си нормалност. А финалът… финалът се запечата завинаги в съзнанието ми – несигурните фарове, опитващи се да пробият мъглата, сякаш уплашени какво могат да осветят, безмълвните лица, застинали с маска на обреченост (и всичко това под въздействащата музика на Лиза Джерард като прилив от чувства). Разтърсващ завършек, в който всеки довежда своя избор докрай, каквото и да му струва това.
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=201157#201157
За този автор
