Книга първа от поредицата „Пътят на убиеца” може би има една слабост – сравнително наивна е. За сметка на това, обаче, показва едно действително ясно начало на копелето на Рицарин-ите – Фицрицарин Пророка. Нерадостното детство; пътищата, които се оказват една-единствена виеща се пътека към бъдещето – всички те определено грабват с любопитната си история, майсторството на авторката в областта на изграждането и интересните образи и прилично оплетената интрига около съдбата на незаконнородения Пророк.
Две думи за историята – детство, захвърлено дете на прага на крепостта; абдикация, и всички последствия около събитието. Всичко това в услуга на една по-голяма история – не само на три поколения Пророци, но и на Шестте херцогства. Алените кораби заплашват държавата, докато кралят и неговите наследници носят тежката мантия на задължението да се справят с проблема. Насреща им се възправят фаворизиране, некомпетентност, принуждавайки ги да прибегнат до услугите на незаконнородения наследник на династията.
Какво повече може да иска човек от една добра фентъзи история? Може би някаква идея… Каквато има, тъй като метафорите от реалния живот и политика не са една и две, макар и да са малко по-наивни от това, на което може би е навикнал любителят на т.нар. сериозна литература. За сметка на това, за приключенската фантастика и фентъзито романът е на достатъчно добро ниво, без да е облечен в излишна сложност; няма обърканост на действието; книгата е интересна и с добър стил.
Като цяло, основното достойнство на поредицата е началото. Защото, макар и всяка книга да е достатъчно стойностна сама по себе си, без това въведение много неща остават неразбрани. Особено предвид интересния факт, че доста хора, включително аз, ревнаха за имената на героите, който намира своето обяснение единствено тук. Макар и да оставам на мнение, че значението на цялата предистория е нулево, все пак тя има своето място в цялостния свят, създаден от автора. Така е и с доста по-важни елементи от историята, които, макар да са бегло маркирани, по-натам добиват смисъл в цялостния контекст на серията от произведения.
Все пак, дори сама по себе си, „Тайните на занаята” си остава една от наистина добрите фентъзи книги, които заслужават вниманието не само на любителите на жанра, но и на всеки, който харесва доброто приключение, любопитната история или, иначе казано – хубавата книга. Защото, макар и да има много писатели, наричани крале и кралици на дадено течение в литературата, малко са тези, които заслужават това звание. А Робин Хоб с всяка своя книга доказва именно, че определението й отива.
За този автор
