От край време се водят диспути – дори не толкова спорове, колкото дискусии – коя или кои са най-опасните отровни змии. Няма да е особено изопачение обаче да кажем, че опре ли се до тази тема, учените глави по-скоро се забавляват, а същинска съпоставка или точна класация реално не може да се направи.
Причини за това има много, или по-точно за опасността, която представлява кое да е подобно влечуго, значение имат твърде много фактори. Чисто екологични – ареал на разпространение, предпочитан хабитат – общофизиологични и поведенчески, в това число размер, подвижност, агресивност, реакция специално спрямо човека, както и някои по-специфични специално за отровните змии, на първо място сред които идва семейството.
Класификацията на отровните змии, също както всеки друг дял от систематиката, подлежи да известен диспут, гледище и промени, но можем да приемем, че сред змиите като цяло има четири семейства, включващи изцяло отровни видове. На първо място, морските змии ([i]Hydrophidae[/i]), чието име е доста показателно, и се смятат за видовете с най-силна отрова. След тях се нареждат аспидовите ([i]Elapidae[/i]), които са най-многобройни, разнообразни, а и известни, включващи кобри, крайтове, мамби, коралови змии – все влечуги, обградени с достатъчно мрачна слава. Отровниците ([i]Viperidae[/i]), в чиито редици намираме усойниците и пепелянките, на свой ред са достатъчно прославени, а последното семейство – вдлъбнаточелите, сред които се открояват гърмящите змии ([i]Crotalidae[/i]) – при някои източници се причислява и като подсемейство на отровниците. Освен всички тях, се срещат и отровни смокове ([i]Colubridae[/i]), от които два вида – сивата дървесна змия ([i]Thelotornis kirtlandi[/i]) и бумсленгът ([i]Dispholidus typus[/i]) се смятат за особено опасни.
Една от особено важните физиологични и еволюционни характеристики, по която тези змии се разделят, е устройството – или по-точно съвършенството и сложността на отровния апарат. Всъщност, в този ред – от морските към гърмящите змии, като смоковете отиват най в началото, апаратът става все по-високоспециализиран и ефикасен.
Самият той се състои два елемента – веднъж, отровни жлези и съответно органи за складиране на отровата, втори път – такива за въвеждането и в тялото на жертвата. Може би е любопитно да се отбележи, че съществуват змии, които притежават отровни жлези, но не и зъби, и те на практика не се водят отровни.
При зъбите съществуват няколко различия. На първо място – местоположение, т.е. дали са разположени в предната или задната част на челюстта, както е при отровните смокове. Второ, дали са с външно или вътрешно каналче за протичане на отровата, по който признак отровните змии се делят на три вида – опистоглифи, при които каналчето е външно и на задната стена на зъба, протероглифи, където отново е външно, но на предната, и соленоглифи, при които отровните зъби са най-тясно специализирани, кухи, във форма на тръбичка, по която се излива секрета. От значение, разбира се, е и размерът, към който косвено отношение има и още една характерна особеност – дали зъбите са неподвижни, или се прибират в устата на змията, както е при отровниците и гърмящите змии, което им позволява на практика да притежават доста по-големи такива, съответно с по-голяма пробивна сила.
Отровата, на свой ред, представлява доста сложен биохимичен коктейл от токсини с различно действие – нервно-паралитични, хемотоксични, миорелаксанти – в комбинация с разнообразни ензими, съсирващи или противосъсирващи вещества, който е характерен за различните змии, както със състава, така и с физиологичното си въздействие. Което прави доста трудно строгата класификация по сила на змийската отрова, макар че относителен метод съществува, чисто практически и класически свеждащ се до смъртоносно количество на килограм живо тегло. При все това, и той не е абсолютен, тъй като също толкова значение има потърпевшия организъм, сиреч взаимодействието между двете.
Всичко това идва да покаже, че наистина е изключително трудно да се говори за най-опасна отровна змия, още повече че няма задължителни зависимости между всички тези характерни особености – незадължително големите змии са по-отровни, нито тези с прибиращи се зъби – и особено ако добавим и допълнителни фактори, като състояние на влечугото, количество отрова, в т.ч. дали наскоро е хапало (между другото, змиите не жилят, както можете често да чуете или прочетете, тъй като просто нямат жило – то е коренно различен орган), се получава така, че най-малко дузина видове си поделят тази мрачна титла. А един от най-известните от тях е черната мамба.
Всъщност, може би трябва да започнем с това, че черната мамба [i](Dendroaspis polylepis)[/i] съвсем не е черна. Цветът и варира в зелено-кафявата и сивата гама, от маслинено до метално сиво, а наименованието и всъщност се дължи на характерното черно оцветяване на вътрешността на устата и, в това число и зъбите.
Черната мамба принадлежи към семейството на аспидовите змии, род Мамби [i](Dendroaspis)[/i], заедно още четири вида – източната зелена ([i]D. angusticeps[/i]), западната зелена ([i]D. viridis[/i]), както и мамбата на Джеймсън ([i]D. jamesoni[/i]) и черноопашатата мамба на същия ([i]D. kaimosae[/i]). Всички те до една представляват сериозна заплаха за човека, но специално черната се е превърнала в жива легенда на африканския континент.
Това се дължи на съчетание от няколко фактора, от гореспоменатите. На първо място, влечугото е широко разпространено из почти цяла Африка на юг от Сахара, при това в голям диапазон хабитати – черната мамба обитава както савани, така и горски райони и дори каменисти местности. Нещо повече, има навика да се настанява в термитници, хралупи, дупки на различни бозайници, а – макар и рядко – дори в човешки домове.
В добавка към това, черната мамба е доста голямо влечуго, със средна дължина около два метра и половина, но не са рядкост екземпляри с дължина над три, а рекордът се държи от змия с размер четири метра и половина. Което я превръща във втората по големина отровна змия след кралската кобра, както и най-голямата на африканския континент. Тялото и е издължено, с изключително характерна (за всичките видове) форма на главата, наподобяваща ковчег.
За да бъде картината още по-страховита, тя е и най-бързата отровна змия, способна да развива забележителната скорост от близо двадесет километра в час, и макар и да не може да я поддържа продължително време, това едва ли е особено успокоение при близка среща с нея – към което следва да добавим, че мамбата се слави с изключителната прецизност на нападенията си и рядко пропуска, обикновено целейки се в областта на гърдите или главата. Отровата и, на свой ред, е изключително силна и обилна, представлявайки смес от невро- и кардиотоксини, причиняващи силни конвулсии на цялото тяло. Последното се дължи на факта, че част от веществата, които съдържа, влияят на нервно-мускулните синапси и спешното прилагане на противоотрова е задължително. За съжаление, макар че благодарение на разработката на последната смъртността при ухапването от черна мамба вече не е сто процента, дори и при нейното прилагане уврежданията върху сърдечния мускул са необратими.
По принцип, мамбата е притеснително влечуго, с доста установени навици, като ловни пътеки и места за криене, причакване на жертвата или почивка, които променя само при изключителни обстоятелства. В момента, в който бъде притисната, обаче, може да прояви забележителна агресивност, и далеч не случайно всява страх както у хората, така и у животните, като има описани случаи дори големи котки или слонове да отстъпват пред раздразнено влечуго.
В подобно настроение, черната мамба е способна – с готовност – да извърши редица последователни и бързи нападения, но дори и само характерната и (както за повечето аспиди) заплашителна стойка, с изправена около една трета от едрото и тяло и придружена със силно съскане, е внушаваща респект.
Естествено, повечето легенди, свързани с нея, са именно митове – особено този, че ловува изрично хора. И въпреки големия си брой, смъртните случаи по вина на черната мамба са най-вече трагично стечение на обстоятелствата. Но въпреки това не незаслужено е заела своето специално място на чудовище в африканския фолклор – образ подобен донякъде на нашите змейове.
Всъщност, в диетата и влизат основно гризачи и дребни бозайници, по-рядко – птици, а наистина по изключение и други рептилии. В нормалния случай, змията причаква жертвата, след което и нанася един или два бързи удара и изчаква на спокойствие отровата да се задейства, преди да я погълне.
За разлика от други видове, при нея няма силно изразена полова диференциация, мъжките и женските змии са приблизително еднакви по вид и размер. Също така за разлика от голям брой аспидови, мамбите не са живородни – размножават се през късните месеци на пролетта или началото на лятото, като женската снася една до две дузини яйца, а новоизлюпените са самостоятелни от момента на появата си на бял свят.
Може би малко изненадващо на фона на мрачната си слава, черната мамба далеч не е застрашен вид, дори напротив – въпреки, че настъпването на човека по родните и места неизбежно и се отразява. Но все пак, Африка все още не е толкова облагороден континент. А не можем да пропуснем и факта, че това страховито, но и елегантно животно на практика няма естествени врагове, а дори и човекът не се заема с преследването и с особено желание. Което, в крайна сметка, далеч не е нещо негативно – не едно забележително животно е изчезнало от лицето на Земята благодарение на небрежността, или по-лошо – напълно умишлените му действия.
За този автор
