[b]Heaven and Hell – The Devil You Know[/b]
2009, Roadrunner
Line-up:
Ronnie James Dio – vocals
Tony Iommi – guitars
Geezer Butler – bass
Vinny Appice – drums
Tracklist:
1. Atom & Evil; 2. Fear; 3. Bible Black; 4. Double the Pain; 5. Rock & Roll Angel; 6. The Turn of the Screw; 7. Eating the Cannibals; 8. Follow the Tears; 9. Neverwhere; 10. Breaking into Heaven
По-малкото зло незадължително е малко, било то и добре познато. Или, с други думи, дългоочакваният албум на Heaven and Hell, както стана известна новата стара формация на Блек Сабат в състава си от годините с Дио, най-сетне е на пазара.
Че е познато – две мнения няма. „The Devil You Know“ притежава точно онези черти, които можеха да се очакват от него – отчасти атмосферичността на „Heaven and Hell“ и „The Mob Rules“, отчасти тежестта и особения мрачен звук на „Dehumanizer“, до който се и приближава най-много. А и самите участници са до такава степен привични за ухото след четири десетилетия на сцена, че щеше да е по-скоро озадачаващо и непонятно да звучат по друг начин.
От една страна са Тони Айоми и Гийзър Бътлър със специфичните си и странни рифове, онази смесица от бас и китара, виновна за разпознаваемия през годините сабатски стил. При това в акомпанимента на Вини Апис, с който, както обикновено, имат чудесен синхрон, и малкия човек с големия глас – а дори и да не е толкова мощен колкото преди десет или двадесет години, Дио определено още го може. От друга, има нещо по-характерно за соловата кариера на последния. Че повечето парчета са доста дълги е малко нетипично, но това, че някои са до известна степен монотонни, вече не е съвсем приятно и е може би най-големия, ако не и единствен забележим негатив. Особено досадното в случая е, че става дума най-вече първите две – „Atom & Evil“ и „Fear“ – поради което трябва да минат близо десет минути, преди да получиш онова, за което си се настроил. Може би просто аранжимента трябваше да е друг – за сметка на тях, „Bible Black“ е перфектно пилотно парче.
Всъщност, споменатите две са сякаш и най-слабите в целия „The Devil You Know“, макар че не се съмнявам, че след няколко слушания първоначалното усещане до голяма степен ще отшуми. Но дори и инак, подобно нещо се преодолява с лекота – това, че са най-слаби не означава, че са ултимативно слаби – и макар че не се случва толкова често, в резюме мога отговорно да заявя, че тавата оправдава както продължителното чакане, така и големите очаквания към нея. И въобще, за почитателите на Сабат, на Дио, на старата школа, на хевито като цяло, е албум, който си заслужава по всички параграфи.
За този автор
