[i]или роман за Херо и Леандър?[/i]
Първо ви предлагам да се запознаете с Херо – студентка по химия и главна героиня в книгата. Главният герой пък е Леандър – потомствен зидар. Романът от своя страна предлага една любовна история, която е наистина нестандартна. Да започнем оттам, че нашите Херо и Леандър за разлика от старогръцките си съименници никога не се срещат. А то и няма как да се срещнат, защото макар и живеещи в Сърбия ги разделят вълните на времето.
Историята на Херо фактически започва, когато осъзнава, че започва да забравя френския език. Всъщност не точно го забравя, просто превключва изцяло на бъдеще време, също като невидимото момиче, на което преподава частни уроци. След това преминаваме през Прага, където срещаме брата на Херо и заедно обикаляме из всякакви странни кътчета на Европа в търсене на… Историите се преплитат една в друга, коя от коя по-странна, Херо ту се губи, ту отново появява през всичките тези скитания, а тук-таме прозира й ликът на Леандър, но Херо сякаш не осъзнава връзката с него. Може би защото той все пак е половинката от тях, докато тя е цялост? И така докато най-сетне се намират в отвъдното.
Леандър от своя страна усеща как времето тече за него трижди по-бързо отколкото за останалите. Неговата история ни отправя на път, където се опитва да бъде търговец. Турските орди попречват на тези му желания, за да се завърне към занаята на предците си. Във времената, когато хората бягат за живота си, Леандър гради църкви. Винаги е само на крачка от армиите, а и нещо бди над него и пази живота му. А образът на Херо се провижда сред стотиците хора, които среща. Вече изпълнил мисията си, се завръща в Белград, където склонява да строи кула на място, където никой не се наема да положи дори основи. А това се оказва и последното нещо, което издига с двете си ръце, защото след това се оставя на съдбата, която вече му готви дългоочакваната среща с Херо.
Странното около тази книга е, че двете основни истории, тези на Херо и Леандър не вървят паралелно, както сме свикнали, а всяка е за себе си. Имаме две начала, които се срещат в средата. А краят е един и същ за двамата – влюбените се срещат след над двеста години търсене в своята смърт.
Един роман буквално изграден от символика и с толкова много препратки, че ме страх дори да си помисля за тях. Не съм убеден, че съм разбрал и една четвърт от нещата, които е имал предвид Милорад Павич, но за сметка на това съм си измислил моя си версия за всичко. Не я препоръчвам на читатели, които търсят линейна история и лесен за отгатване край. Но пък ако харесвате разчупена литература, тогава пробвайте книгата на Милорад Павич. И ако разберете как духа вятърът от вътрешната си страна обадете се, нали?
–
[b]Повече информация от страницата на ИК „Колибри“[/b]
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=194690#194690
За този автор
