(или защо един българин гледа тъпо там)
Второто хилядолетие от рождението на Божия син отдавна вече е в историята, а третото обещава да е още по-зашеметяващо. Особено по отношение на науката, и по-специално молекулярната биология – разтегливо и общо взето безсмислено понятие, освен че с него се означават заедно биохимия, генетика, микробиология и още един куп измислени подразделения на биологичната наука, която работи на молекулно ниво, но има и много здрави връзки с клетъчното, тъканното, органното и организмовото такова. Това, което онзи ден е било фентъзи, а вчера – научна фантастика, днес е реалност, а утре – необходимост. Спор тук няма и това определено е едно от най-привлекателните неща на тази наука, което понякога я доближава до изкуството дори. Обаче…
Експерименталната наука била преди всичко интелектуален труд? Пълни глупости! Експерименталната наука, и особено молекулярната биология, е тежък физически труд, в който осемчасовия работен ден и петдневната работна седмица са нещо страшно относително. За тази работа са необходими доста желание, огромно търпение, почти нечовешка издръжливост, дива амбиция, подчертана контактност, но не и някакъв особен интелект. Поне не над средния. Ако сте някой малоумник, няма да станете, разбира се, но съвсем не е необходимо да сте гений, за да бъдете велик учен. Гениалните идеи в света на биологичната наука за целия XX в. сигурно мога да преброя на пръстите на двете си ръце. Просветления като двойната спирала на Уотсън и Крик и хемиосмотичната теория на Питър Мичъл съвсем не са традиция, а редки изключения. Повечето т. нар. велики открития в молекулярната биология – от синтеза на инсулин до разчитането на човешкия геном – са резултат от страшно тривиални идеи, близки до акъла на всеки средноинтелигентен човек, който има търпението да прочете всичко изписано в дадена област (иска се адски много търпение, повярвайте ми) и се помъчи поне малко да помисли. Интелектуалната част е най-лесната от всички. Доказването на идеите на практика, дори и на най-очевадните, е истинският проблем. Дяволски трудно е! Малцина си дават сметка – не само любители, но и професионалисти, уж учени – какъв колосален труд и какви нечовешки усилия, в безброй лаборатории по цял свят и в продължение на десетки години, стоят зад великолепните цветни картинки и схемички в учебниците. И тук стигаме до другата страна на проблема.
Прогресът в науката зависи от три неща – технологии, пари и нови идеи. Познайте кой е на трето място? Новите идеи, естествено. Що се отнася до технологиите, когато говорим за молекулярна биология, трябва да имате предвид, че става въпрос за свръхмодерни чудеса, които не се купуват с пари. Нито дори с много пари. Те се купуват със страшно много пари! И се поставят, естествено, в специално построени за тази цел сгради, които струват още повече пари. Въпреки това парите не са най-големият проблем – в сравнително нормалните страни за наука се дават страхотни количества от тях, а дори и в България има не малко. Недостатъчно, за да направите нещо наистина стойностно, разбира се, но пък можете да си пропилеете живота по особено пълноценен начин. Несъмнено битовите несгоди свързани с водо-, електро- и прочие снабдявания са неприятен препъни камък, но дори и тях да ги нямаше, и парите да бяха като шума, в нашата мила родина – да, онази същата, дето е земен рай – пак нямаше да може да се прави дори и жалко подобие на наука. Защо ли? Защото е обитаема, приятели. Защото е пълна с българи.
Човешкият фактор е, винаги е бил и винаги ще си остане основен за мен. И в сравнително нормалните страни има черни овци, разбира се, които винаги са готови да ти отровят живота, но те са по-скоро изключение – това, което у нас са белите. Факт е, че по цял свят е пълно с българи, които правят отлични научни кариери, но също така е факт, че в България такива няма. Ако има някой сравнително успял учен, то той е успял някъде из чуждите земи, след което се е върнал – дали защото е идеалист (т. е. пълен глупак), дали защото е психомазохист, дали защото се е оказало, че за нищо повече не става и са му теглили шута, варианти много. Защо, по дяволите, това е така?! Просто защото в България важи, винаги е важало и по всяка вероятност винаги ще важи златното правило, че не е важно аз да съм добре, а Вуте да е зле. Сигурно е някаква неизкоренима част от народопсихологията ни да си прецакваме един другиму работите, непрекъснато да се бъхтаме в скандали от всякакъв калибър, да си го изкарваме на околните – с и без причина. Това ни носи някакво мистично чувство на удовлетворение ли, само така можем да задоволим безграничната си суета ли, или нещо друго? Не знам. Докога ще е така? И това не знам. Не съм чак толкова мъдър.
Ние българите сме умни и талантливи люде (поне доста от нас), тук две мнения няма, но истинските си способности разкриваме само при подходящи условия. Такива има в сравнително нормалните страни, у нас – не. Там не само ти плащат добре и ти предоставят безупречни условия за работа, там не само всички с всичко ти помагат – там има строг контрол, който се упражнява повече от редовно и ако ти не можеш да се справиш, ако летвата е твърде висока за теб – моментално излиташ и никой не ти цепи басма. Комбинацията от брутална твърдост и необикновена услужливост, обаче, е брилянтно балансирана, отношението е винаги такова, че те подтиква да дадеш най-доброто от себе си, да направиш нещо наистина стойностно. В китната ни родина сигурно мога да вляза облечен в пластичен експлозив, като заплашвам, че ще вдигна цялата сграда във въздуха, и пак никой няма да ми обърне внимание. Непрекъснато се пишат проекти, отчети, договори и още, и още, и на пръв поглед изглежда, като че ли се върши страхотна работа. Така изглежда отвън, но когато влезнеш в системата, виждаш истинската същност на нещата – безхаберие, непукизъм, мързел, некомпетентност, глупост. Какво да ви кажа? Отивам някъде – там, в една сравнително нормална държава – за има-няма месец и веднага ми дават гардеробче с ключ; в стая, в която влизам за има няма-няма пет минути на ден и то не всеки ден, се работело с радиоактивност – моментално ме снабдяват с индикатор, които да си закача за престилката; имам медицинска застраховка, но настояват да си направя още една, защото всичко става, а един ден лечение в болницата струва към 1000 евро – за тях е ясно, че за мен това е убийствено. Престилка получавам след не повече от няколко дена и ме задължават да я нося, но всяка седмица мога да я сменям или да ми я перат. Когато в нашата родина попиташ човека, който отговаря за това и по цял ден се чуди къде да сгромоляса тлъстото си туловище, кога ще получиш престилка, отговаря ти се: „При първа възможност“ и си доволен, ако тази възможност вземе, че се случи до три-четири месеца. Ако ти трябва някаква специална апаратура, можеш да почакаш до другата седмица, защото има опашка или няма специалист, а когато последният се намери, се оказва, че ти знаеш повече от него. Когато в сравнително нормалните страни имаш нужда от помощ с каквото и да било, обяснява ти се подробно, многократно и най-вече от хора, които си разбират от работата – не ти се дрънкат глупости с апломб от люде, които идея си нямат за какво иде реч. Затова отивам там и гледам тъпо. Не за дълго обаче, защото не просто нямам време да се ядосвам или да се разправям с глупости, но нямам и желание. Имам далеч по-важна работа от това да съсипвам нечия друга или собствените си нерви.
Най-лошото е, че науката е само един пример. Вярно, изключително показателен, но само един. Така е навсякъде и докога ще е така един Господ знае. А дали и той знае… Едва ли има по-подходящ завършек – за да внеса поне една хумористична нотка – на тези няколко реда размисли от известната шега за двамата българи, единия живял у нас, другия – по света, които не се били виждали отдавна:
– Какво става в България?
– Ами, нищо.
– Е, как така нищо?! Трябва да дойда и да направя нещо.
– Недей. Ще те направят на нищо.
Добре, тогава няма.
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=194645#194645
За този автор
