[b]The New Protocol (2008)[/b]
Моралът на фармацевтичните корпорации и тяхната дейност неведнъж е бил поставян под въпрос от екрана, макар и струва ми се да са рядкост филмите, посветени изцяло на тази тематика. За всеки случай, основните въпросителни са две и понякога се комбинират – от една страна лекарственият бизнес именно такъв, и то боравещ с огромни капитали, най-често съпоставян със ситуацията в по-изостаналите региони, а от друга – човешките опити като част от процеса на клинично изпитание. Особено пък последните са поставяни в каква ли не светлина в зависимост от насоката на съответната лента, но поне в случая не става дума за някаква екстравагантна сюжетна жилка.
Медицината като бизнес – това е понятие, което е безспорно трудно да се преглътне и дотолкова многоаспектно, че върху него може да се развият няколко философски тези. „Новият протокол“ обаче не се стреми да дава конкретни отговори, по-скоро оставяйки отворени въпроси, нито да заема дадена позиция по тази доста чувствителна тематика, макар и да я засяга от няколко страни. Подобни размишления са оставени на зрителя. За сметка на което, Томас Венсан и неговият съсценарист Ерик Беснар ([b][u]“Ca$h“[/u][/b], „Babylon A.D.“) са предпочели да му предоставят за гледане нелош трилър с политически елементи, клонящ малко по-силно към драматичното, но все пак с достатъчно екранно действие.
Накратко, след смъртта на сина си в автомобилна катастрофа, Раул Крафт, донякъде подтикнат от млада и настървена журналистка, се задълбава в подробностите около експерименталното лекарство, в чиито изпитания той е участвал. На втори поглед, обстоятелствата около инцидента наистина изглеждат малко странни. От друга страна обаче, и самата представителка на медиите не се оказва точно това, за което се представя.
С промяната на предпоставките, развитието на сюжета до голяма степен криволичи, което всъщност е доста положително за един трилър – донякъде може би напомня „Теория на конспирацията“ с Мел Гибсън, но без хумористичната и отнесена половина, тъй като основата тук е далеч по-сериозна. За последното особено допринася параноичната на пръв поглед Диан – в ролята Мари-Жозе Крозе ([b][u]“Скафандърът и пеперудата“[/u][/b]) – още по-ярко контрастираща на фона на здраво приземения въпреки трагедията Раул. Под неговата кожа на свой ред влиза Кловис Корнияк, а неговото характерно излъчване пък е достатъчно, за да изнесе по-наситените с действие моменти. Като цяло и двамата правят доста силни, макар и не чак невероятно забележителни роли.
В резюме, един безспорно добър френски филм, най-малкото от гледна точка на това, че е постигнат баланс между съставните му части – а точно в тази комбинация подобно постижение не изглежда лесно. Без съмнение, жертвана е част от динамиката за сметка на актуалния проблем, както и обратното, но в крайния резултат и двете са в достатъчно количество. И без да се нарежда сред най-видните представители на жанра си заслужава отделените час и половина.
За този автор
