Биде пролет, биде лято, и негативните емоции от отминалия квалификационен цикъл за европейско първенство отстъпиха пред трепета на настоящата надпревара, до която остават още дни. К’вот’ било, било – както бе казал поета – а сега отначало, и макар и да липсва знамето бяло-зелено-червено, пак ще го вдигаме яко, щото това е форумът, на който изпъква майсторството на Стария континент.
Голямата липса безспорно е Англия – родината на футбола за пореден път се доказа и като татковина на ритнитопковщината, а модернизацията на британския, но клубен футбол – плод на вносни умения за жълти стотинки. И то закономерно – щом един Арсенал излиза на терена в състав без жив англичанин в титулярната единайсеторка, че и всъщност с една английска, златна, ама резерва – за Тио Уолкът става дума, какво си говорим. Хубавото е, че липсата на стражите на Албиона всъщност едва ли ще наруши теоретично красивите и интересни европейски финали, които ни предстоят.
Даже, пак хипотетично, особено интересни поради състава на шестнадесетте финалиста и тяхното разпределение, поставящо три от големите фаворити в една и съща група, с буква С, или автоматично елиминирайки един от тях още на тази фаза. Но за трета група, третия път – сега група А.
Скучно е да се спирам на това кой през кого е преминал и кого е прегазил по пътя, а и е вече безсмислено, щом веднъж е отминало и ги е класирало. Отборите на Чехия, Португалия, Швейцария и Турция, събрани под общия знаменател на първата група, имат едно основно предимство в очите на зрителя – да предоставят най-красивата игра от всички останали четворки.
[b]Чехите[/b], на които вероятно ще симпатизира и голяма част от българската аудитория, три европървенства назад достигнаха финал и единствено неповторимото постоянство на немската футболна машина, която все играе 100 от 90 минути, успя да им отнеме като че ли заслужения триумф. А всъщност Чехия, или по-точно Чехословакия все пак е носител на Европейската купа, макар и от далечната 1976-та.
Този път обаче чехите се явяват един от същинските фаворити за златните медали – ако ли не заради друго, то поради факта, че на вратата им се подвизава Петер Чех, а нападателите, способни да го изненадат на това европейско са буквално единици. 
Още повече, че в нападение са Томаш Росицки и Милан Барош, които може и никога да не станаха суперзвезди, но се утвърдиха като стабилни футболисти в атакуващ план през последните седем-осем години, а и ветеранът-гигант Ян Колер съвсем не е за отписване – позиция като неговата не изисква нито много скорост, нито старт, нито чак толкова техника. Или, с други думи, трио, което спокойно може да отбележи поне две попадения на мач, без значение в каква точно комбинация от голмайстори.
Останалите имена в чешкия състав може да звучат повече или по-малко безизвестни, но представянето им в квалификациите реално говори друго.
Сред тези нападатели, способни да сюрпризират Чех, обаче е Кристиано Роналдо – нищо че се подвизава като крило. [b]Португалия[/b], в очите на почитателите на футболната игра, през последните десет-петнадесет години се запомни само с издънки, сред които безумното катеначо срещу Корея на световното преди шест години.
Португалците не се класираха безпроблемно на еврото, дори отстъпиха първата позиция в квалификационната си група, и то на най-неочаквания тим – този на Полша. Още повече, съставът им е подмладен, почти липсват опитни играчи от класата на Луиш Фиго, ала за сметка на това, освен самия Роналдо, в редиците им са голаджията Елдер Пощига, изгряващия талант Нани и нечовешки техничния Куарешма. Разбира се, там е и Деко, чиято звезда може и да залезе доста под хоризонта, но все пак е футболист, комуто са нужни две брилянтни отигравания на мач.
Както обикновено обаче, характерно за всички отбори с латиноамерикански и атакуващ стил на игра, защитата и вратарския пост в португалския отбор отстъпват далеч на предните позиции – отдавна го няма Витор Баиа, а нито Рикардо, нито Куим са чак толкова стабилни вратари. Докато и Карвальо, и Перейра, и Бруно Алвеш, и Босингва са склонни към фатални грешки в защитна фаза, в ключови моменти – пък една на мач, на един от четиримата, на европейско първенство може да бъде смъртоносна. Същото важи и за резервите.
[b]Швейцария[/b] е на теория сигурен аутсайдер в групата, единият от двата домакина на тазгодишното европървенство, но това не означава, че трябва да бъдат напълно отписвани. И там го няма отдавна Стефан Шапюиза, всъщност няма и почти имена – един Барнета, един Филип Сендерос, ветерана Патрик Мюлер и да не забравяме разбира се Александър Фрей, но нищо впечатляващо – за сметка на което обаче швейцарците играят открит, малко твърд и на границата на тотален футбол, доста характерен за централноевропейските страни, и още повече – няма какво да губят срещу който и да е съперник.
И остава [b]Турция[/b] – на комшиите им коства също доста зор, за да се доберат до еврофиналите. И те не са онзи отбор, който стана четвърти в света – поредния балкански отбор, който се добра до тази позиция – вече са и без Хакан Шукур, а и на Рюстю му натежават годините и не е същия вратар. Въпреки това, балканският футбол се е доказал като непредвидим през годините, техничен, бърз, тактически грамотен, в различни пропорции между трите, и турците далеч не са безобиден съперник за който и да е. Новият им отбор е почти изцяло съставен от вътрешното първенство, но това далеч не значи, че е слаб – от целите Балкани, клубовете от югозападната ни съседка се представят най-добре в евротурнирите, и това няма как да е напразно.
В резюме, самата група има голям шанс да се завърже на плътен възел – безспорният фаворит е Чехия, докато португалците биха могли да загубят точки и срещу Швейцария, и срещу Турция, ако не успеят да се противопоставят на коренно различното от своето поведение на зеления терен, и това да превърне борбата за второто място във въртележка, от която буквално не се знае кой ще изскочи. И дори не бих заложил на тях – по-скоро на турците.
За този автор
