Бялата лента (2009)
Какво да очакваме от „Бялата лента“? Със сигурност не лек за гледаме филм, просто защото не е такъв. Лентата на режисьора Михаел Ханеке е всичко друго, но не и разтоварваща. Даже напротив. От една страна е много идейно натоварена, при това с доста тежката тематика за генезиса на злото, от друга е художествена до степен не на онова, което наричаме академично кино, а доста отвъд. И именно в това се крие чара на австрийската продукция – че е от онова голямо кино, което рядко успява да плени много зрители, но за сметка на това тези, които попадат в мрежата му, излизат от нея обогатени душевно за цял живот.
Да започнем с по-любопитните решения на австрийския режисьор. Като за начало лентата е чернобяла. Сякаш за да подчертае, че най-важното не е във визията, което е абсолютно вярно. От друга възрастните персонажи нямат имена – те са учителят, баронът, пасторът. И по този начин Ханеке съвсем естествено ни показва къде да гледаме, защото те са важни като инструментът, който трансформира невинното в зло, но нямат лица. Важно е не кой е човекът, а как постъпва.
Има още доста дребни любопитни похвати, използвани в лентата, но по-важно е посланието. А то е как се появява всичко онова, което наричаме престъпление, зверство, тероризъм. Какъв по-добър начин да навлезеш в тази тема от това да погледнеш как в Германия се ражда нацисткото движение. Даже не самото то, а къде се корени податливостта на толкоз много хора да се подведат по неговите идеи.
Отговорът естествено е обществото. Нравите, нормите, които се налагат. Които променят човека, подтискат го, превръщат го в нещо друго. Точно това правят жителите на селцето – оформят децата си по един наложен образец, който обаче изглежда тотално сбъркан. Насилие, наказания, двуличие. Търсенето на чистота, на душата, на човека, всичко това естествено на по-късен етап се преражда в чистота на нацията, агресия на национално ниво. И макар Ханеке да не ни показва самата трансформация, тя е ясна за зрителя. Развитието на историята е очевидно.
Сюжетът? Той е структуриран около няколко инцидента в малко, селскостопанско селце, около обитателите му и техните реакции спрямо различните стимули, на които социума подлага индивида. Там Ханеке успява да вмъкне малко свобода в лицето на детето на барона и сакатото момче, които обаче си патят заради нея. Защото не е толерирана в общество на наказания, където нормите на поведение са издигнати в култ.
Всъщност към края на „Бялата лента“ човек си отговаря на много въпроси. Променя мирогледа си за много неща – за това кое е допустимо във възпитанието, кога обществените норми започват да се превръщат нещо друго и да дават обратен ефект. Дори може да си обясни, защо немските войници зад граница обикновено бързо биват изтегляни, защото свободата, която получават, отприщва негативните импулси. Да, може би вината е именно в подреденото, строго общество, на което иначе всички се възхищаваме. Защото действително човек може да се нуждае от малко свобода, която да използва като отдушник.
Всичко това и още много виждаме в „Бялата лента“. И то си заслужава. Друг е въпросът, че двата часа и половина далеч не минават неусетно. Но все пак човек понякога има нужда и от подобни филми, художествените качества и смисловата натовареност, на които, доминират над забавното. Тъй като живота сам по себе си не е винаги песен.
За този автор
