[b]Magician – Tales Of The Magician[/b]
Dockyard 1, 2008
Line-up:
Dan Rubin – vocals
Renato Osorio – guitars
Cristiano Schmitt – guitars
Elizandro Max – bass
Ze Bocchi – drums
Tracklist:
1. Tale I – Intro: Let the Spell Begin; 2. Tale II – Prime Evil; 3. Tale III – Underworld Terror; 4. Tale IV – Sandstorm; 5. Tale V – Terminal Day; 6. Tale VI – Dark Ritual (Hear your Master’s Call); 7. Tale VII – Minstrel’s Domain; 8. Tale VIII – Siege on Zelgian; 9. Tale IX – Crossing the Last Gate; 10. Tale X – Finale: Let the Harmony Endure
По принцип съм леко скептичен към дебютите, но на банда като Magician, виждайки измежду продуцентите име като Кай Хансен (Hammerfall, Blind Guardian, Helloween, Gamma Ray), няма как да не обърне човек внимание. Бразилската пауър метъл банда е формирана още през 2000 г., но първият им албум излиза чак в края на 2008 г. Южноамериканската държава освен с великолепни волейболисти, футболисти и пилоти винаги се е славела и с добрата продукция в метъл жанра, макар и не точно в пауъра. Като добавим и участието в миксирането и мастерирането на High Gain Studios, всичко необходимо за един добър албум е налице.
Нека започнем с негативите, тъй като все пак не може да се отрече, че не са малко. „Tales Of The Magician” е прекалено повлиян от европейския пауър. Текстовете, а на места и музиката, звучат клиширано и познато. Сюжетите на песните са откровено базирани на тривиална фентъзи сага за земите на Зелгейн и пътешествията на Зелдор в борба да освободи родината от голямото зло. Това сме го чували вече във всевъзможни версии и е добре момчетата от Magician възможно най-бързо да се преориентират към нещо по-оригинално. В музикално отношение още „Intro: Let the Spell Begin” звучи като абсолютно всичко най-добре познато в пауъра, събрано в под две минути.
След тази доза негативизъм обаче трябва да отбележим и позитивите. Като за начало вокалът на Дан Рубин се характеризира едновременно с мощ и емоция, където е необходимо. По което всъщност ми напомня на Анди Франк (Brainstorm). В китарно отношение човек няма как да не остане незадоволен. И Ренато Осорио и Кристиано Шмит показват завидна техника. Но може би най-забележително се представя Зе Бочи на барабаните. Благодарение на него на доста места Magician звучат почти прогресив – доста нетипично за жанра. При това без да се нарушава целостта на композицията.
Последното се усеща още в „Prime Evil”, където, ако не слушаш текста, лесно можеш да се запиташ дали продължаваш да слушаш същата група. Това важи и за солото на следващата – „Underworld Terror”. Спокойно можем да продължим в същия дух до самия край на албума, навсякъде се усещат и плюсовете, и минусите, които вече споменахме. Може би последният позитив идва от това, че за разлика от други групи концептуалността, на която Magician са заложили, е не само при текстовете, и музиката хармонира с текста. Това прави албума едновременно доста консистентен, с усещане за цялостност и завършеност, но без всяка една песен да губи разпознаваемост.
И в заключение мога само да кажа, че с показаното Magician дават надежда да се превърнат, ако не във велика, то поне в много добра група. Единствено трябва да се измъкнат малко от прекаления традиционализъм на жанра. Все пак, ако не за всички, то поне за любителите на пауъра бразилците предоставят една наистина добра продукция. Добри музиканти, разнообразие и канон – какво повече му трябва на фена? Е, за жалост точно последният елемент най-вероятно ще отблъсне повечето от останалите почитатели на метъла като цяло, но какво пък – очакваме втората тава.
За този автор
