[b]Подмяната (2008)[/b]
Безспорно най-силната роля на Анджелина Джоли в цялата и кариера. Роля, която преспокойно може да и спечели както Златен глобус, за който е номинирана, така и Оскар. Защото в този филм тя пресъздава образа на майка, която се прибира у дома, за да види, че детето и го няма. Която се бори, за да си го върне и която отказва да се поддаде на натиска да припознае чуждо дете за свое. Натиск, организиран от една корумпирана полиция, превърнала се в организация по-престъпна и жестока от тези, с които се бори. А да влезеш в подобна кожа е висш пилотаж в киното. Нещо, което тя прави по перфектен начин.
Но това не е единственото, с което си заслужава „Подмяната”. Сценарият на ветерана и добре познат ни от „Вавилон 5” Дж. Майкъл Стразински, базиран върху действителни събития, дава най-доброто поле за изява както на актьорите, така и на режисьора. Фабулата е толкова покъртителна, грабваща и заангажираща, че над двата часа кинолента се изтъркулват сякаш за минути, без зрителя дори на едно място да си зададе въпроса дали това не е в повече. Може би единствената забележка е, че на едно-две места диалогът звучи малко изкуствено, което може да бъде леко дразнещо на фона на иначе перфектната работа на целия екип.
Джон Малкович – в ролята на преподобния Густав Бриглеб – е вторият, чиято игра заслужава аплодисменти. Борецът срещу корупцията и насилието в полицията на Лос Анжелис е толкова пълнокръвен образ, че човек усеща едва ли не физически подкрепата, която оказва на Кристийн Колинс във всеки даден момент. А наистина рядко една второстепенна роля, образ, който поддържа действието, може да прикове вниманието до такава степен.
Всъщност именно благодарение на Малкович и Джоли една цяла част от филма не стои прикачена към действието, макар и историята за пребиваването на Колинс в лудницата да е донякъде встрани от цялата композиция. Особено с отчасти неубедителното използване на стереотипи като електрошокове и подобни, напълно излишни в термините на това, че тя се озовава там с цел да бъде принудена да признае, че другото дете е всъщност неин син, а доказателствата, които представя, са измислени. Въпреки това класата, която показва Анджелина Джоли, и последвалата намеса на героя на Малкович заглаждат ръбовете, като трудно се усеща абсурдността на някои от сцените.
Също така трябва да се отбележи, че Клинт Ийстууд е успял да пресъздаде всичко негативно в полицията само в един образ. И въпреки че капитан Джоунс безспорно е въплъщение на порока, безскрупулността и пошлостта, която е върлувала там в онези времена, режисьорът успява да го удържи да не се превърне в сатиричен персонаж. Бидейки на ръба да излезе извън рамките на реализма, образът му продължава да бъде жизнен, за което поздравления трябва да идат и при Джефри Донован и начина, по който изпълнява тази роля.
Освен това времето на развитие на действието е представено доста точно, историческият реализъм е на високо ниво, и човек изпитва чувството, че действително това е Лос Анжелис през 1928 г. Нещо изключително важно за филм, който претендира да разказва истински събития. Което допълва по перфектен начин нетипичната драма, създадена от Ийстууд – дълбока, едновременно с това дръзка, достоверна, без да създава усещане за стар албум с нотки на документализъм, и споена с перфектна актьорска игра. Какво повече може да иска човек?
За този автор
