На запад от езерото се намират множество проникващи в дълбините на планината пукнатини, пещери и каверни, в които се оттичат водите му. Някои казват, че в края им може да бъде намерен древен град, още от времето на първите, а други – че безкрайните им тунели достигат чак до легендарния дом на зеленооките. Тъй или иначе, досега никой не е стигнал достатъчно навътре в пукнатините в планинската скала и не се е завърнал, за да разкаже. Край единия от по-големите входове към планинските дълбини е разположен големият храм на Елим, който покровителства и миньорския, сред редицата други занаяти.
Встрани от Деориел – почти в центъра на долината – се сливат пътищата, идещи от проходите. В края им, над някои от по-големите напоителни канали и рекички, се извисява Драконовият мост със своите люспести пазители.
Първи отляво, разперил криле, се възвисява обсидиановият звяр на КеранАнгер, вдъхващ страх само по силата на името на носителя си. От раззиналата му паст стърчат кремъчни зъби, попили кръвта на не един щур младеж, дръзнал да опита пословичната им острота, и изумруден език, напомнящ жив и при най-малката светлина. Отдясно, прибрал крилете си до тялото, стои рубиненият дракон на Вер. Изсечен от цяло парче кристал, измъкнато из недрата на Белите планини, той напълно констрастира на бащиния символ. Немигащият му поглед като че ли е втренчен с хладно очакване в прохода, свързващ Керондар със запада. Зад тях, от другата страна на моста, е знакът на Волкос, изработен от ковани листа сребро. Всяка фибра от тялото му излъчва готовността да отлети, незнайно накъде. Той, обаче, гледа на юг, и мнозина смятат това за твърде недискретен намек. Четвъртият стълб все още е празен.
Отвъд – на изток – към края на Керондар и самото селище води широкият и добре поддържан паваж на Царския път. По протежението му от десетина километра все по-нагъсто се появяват работилници, складове и страноприемници, а по-късно и жилищата на местните обитатели. На всеки петстотин метра от двете му страни се извисяват гранитни колони, обвити от дракони, на върха на които е придадена формата на фино кована корона. Във вътрешността на короната е поставено магическо светещо кълбо.
През пролетта, когато първите стръкове зеленина пробият снежната покривка, а под ледената корица на напоителните канали започват да прозират извивките на течащата вода, фестивалът на ранните Дни на Хазерот изпълва улиците на града с живот. На голямата Арена зазвънтява песента на оръжията, а от площада пред замъка Сивостен, превърнат в панаир, и отговарят като ехо глъчката на всенародното веселие и резкият звън на ковашкия чук.
Дворецът на върколашкия владетел величаво се извисява над пъстроцветния град. Отблизо той вече не се слива с околните сиви скали, от които е издигнат от ръката на самия Хазерот, а червените проблясъци сред камънака на Белите планини се превръщат в рубинените очи на червения дракон върху сребърните му флагове. На внушителната по размерите си монолитна крепост липсва помпозното достолепие на аристократичните палати. От грапавата и сива повърхност и острите като зъбер кули лъха суровото, студено и строго присъствие на далечен планински връх.
Широкият двор на крепостта е ограден с не твърде висока крепостна стена – единствената в двестахиляден Сивостен. Над нея се показва мраморния и златен корпус на Голямата Сивостенска Библиотека. Казват, след войните и западането на Бригамаг тя можела да претендира за най-голямата на целия континент. От малкия портал в масивните железни порти на крепостната стена пътят до Библиотеката винаги е отворен за този, който иска да преброди пътищата на знанието или онзи, който желае просто да се наслади на безбройните картини и статуи в просторните и зали. Най-голямото и безценно платно е огромното изображение на Битката на Тъмните, разположени току срещу главния и вход.
В отсрещния край на иначе равния и празен двор се намират казармите и тренировъчните полета на петстотинте Огнени – гвардията на Сивостен.
И вътрешността на замъка не е много по-приветлива от фасадата му. Дебелите и меки тъмночервени килими, наред с орнаментираните поставки на многобройните факли по стените на коридорите, са кажи речи единствената му украса. Дори голямата тронна зала е обагрена единствено от флаговете на върколашките благородници, начело с трите дракона на Ларк и наковалнята на Хазерот.
Встрани и малко зад крепостта се намира възвишението на храмовия комплекс. В центъра му е разположен обителта на бога на огъня, до който водят седемстотин стъпала – Пътят на Спасението. Всяко едно от тях символизира една година от мъчния път на върколаците от Проклятието до Реставрацията. Много често за по-дребни престъпления наказват извършителя да ги изкатери сам в пълно бойно снаряжение. Наоколо в кръг са разположени храмовете на останалите богове.
Още по-встрани, като че ли за да наблюдава целия град, върху малко възвишение е разположено и сивостенското кметство. Градоначалник сега е Ардар от Сивостен, известен майстор-ковач. Господар на сивостенска област е Вер Ларк, царят на върколаците. Неговият герб е червен планински дракон с корона, върху сребърен фон, какъвто носят и гвардейците. Символът на Сивостен, който може да бъде видян върху щитовете на стражата и над кметството, е борова шишарка върху снежнобял фон.
Храмовият комплекс в Сивостен
На северозапад от замъка Сивостен се извисяват сградите на храмовия комплекс. Точно в средата му, върху малко възвишение, блестят внушителните кули на Храма на Хазерот, господар на огъня и покровител на воинския занаят. Към златно-рубинените му порти водят 700 стъпала – Пътят на Спасението. Всяко символизира година от мъчителния път от Проклятието до Реставрацията. В подножието на хълма сноват можество духовници, повечето в кървавочервени дрехи.
"Знаете ли…" – приближава се бурх е алени одежни; оранжевата му коса като че гори под яркото слънце – "Много често наказват дребни престъпления, като принуждават извършителя да изкатери Пътя в пълно бойно снаряжение. Е, мнозина се опитват да се измъкнат с друга религия…"
Бурхът се усмихва и посочва встрани. Снежнобелите храмове-близнаци на Нейтуиде и Лафлуида се разполагат сред приветлива градина недалеч, а между тях се гуши малката обител на Риан. Срещу тях, от другата страна на кръглия площад, са затворените врати на сурово семплия храм на Шеа, а малко по-встрани – шумния и приличен повече на пазар дом на Веампе.
"А защо няма храм на Скитхе?" – запитва любопитен пътник, преминаващ наблизо. Свещеникът го поглежда ужасено. "Не богохулствай!" – извиква ядосано – "И малките деца не изричат Забранените имена!", след което бърза да се отдалечи.
Храмът на Хазерот
Залата на храма е кръгла и просторна. Прозорците са тесни и разположени високо. По стените горят безброй факли, дори и през деня, осветявайки огромните стенописи. Започваща от лявата страна на портата, огромна картина описва явленията на Хазерот от Войната за превъзходство насам. Обгърнати в дим и като че ли леко помръдващи под призрачната светлина на факлите, фигурите изглеждат почти живи.
Ето тук, до портата, небето се покрива с жарава и започва да сипе огнен дъжд. Някъде отвъд него може да бъде забелязан силуета на огромен мъж, държащ по един чук във всяка ръка, а отзад в полукръг – мъглявите фигури на върховните божества, седящи на своите тронове. По-нататък небесният огън се превръща в осветени отвътре облаци, но земята продължава да пламти. Мъжът, сега на преден фон, кове върху огромна наковалня, а над лявото му рамо витаят във въздуха три разноцветни сърца. После картината се пренася надолу. Стоящ пред огромна и странна врата, сега той носи броня и мечове с огнени остриета са заменили двата чука. Тялото му е огромно. До него стоят три фигури на върколаци – един с огнени очи и един полузагърнат в сенки, и стигат едва до кръста му. Хазерот е погледнал надолу към тях, а единият меч сочи някъде навън от вратата. Зад него хиляди малки фигурки продължават да излизат от нея, откъдето и да идват.
Отново се пренасяме в божествената обител. Долу на земята две огромни армии са вплели редици в смъртна схватка. Богът, все така в своето блестящо снаряжение, отново е в своята ковачница. Този път обаче не е сам. От едната му страна са застанали още двама – мрачната фигура на Скитхе и лукаво усмихнатият Веампе. Хазерот е протегнал ръце към тях и върху дланите му лежат коса и меч.
Връщаме се в земните простори. Богът е начело на своята върколашка войска и очаква противника си. Някъде горе вдясно, съвсем в края на сцената, Скитхе с коса в ръце се е извисила над изумителен град. При внимателно вглеждане в него може да бъде забелязана същата онази врата, но този път около нея стоят бледи костни воини. В противоположния край от безкрайно далеч идва дребната фигура на Веампе, с извисили се над нея безчет разноцветни дракони.
Скиражите са вече тук. Схватката е жестока и безмилостна. Огнените остриета на бога на войната посичат десетки с един удар, задните редици врят под натиска на Веампе и драконите, върколаците са навсякъде из противниковата армия и първите са навсякъде из върколашката.
Най-сетне всичко свършва. Навсякъде е покрито с труповете на първи, оцелелите и от двете страни са малцина. Гигантската фигура на Хазерот стои насред бойното поле. В едната си ръка стиска флаговете на победената армия. Другата е полуиздигната нагоре и над нея се издига гигантска огнена топка – противниковият генерал, прокълнат да бъде Слънце за вечни времена. На следващия ден предстои първият изгрев.
Преминаваме от другата страна на олтара. Разположен върху триъгълен подиум, той представлява самият знак, изобразяващ лицата на Хазерот – наковалня, символизираща занаятите, със забит в нея меч, символизиращ войната. Наковалнята е обгърната от фини златни пламъци, а отгоре и е гравиран свитък-чертеж, символизиращ науката. Сега край олтара няма никой, а и по пейките покрай стената седящите са малцина. Но в Дните на Хазерот, по време на есенното и пролетно равноденствие, ще бъде препълнено. Тогава царят ще проведе празничното свещенослужение, тъй като сега той е Върховен жрец на Огъня. В нишата на олтара ще бъде запален Огънят на Хазерот, който ще гори в продължение на цяла седмица, и от който ще бъдат запалени огньовете на Арената за традиционните игри. Пазарът също ще бъде осветен, тъй като там занаятчиите ще проведат своя панаир, а Библиотеката гостоприемно ще отвори врати са всеки желаещ да я посети.
Светът вече е спокоен. Миниатюрни елфи все още скитат, доизлекувайки на места опустошената земя, миниатюрни върколаци се сблъскват с миниатюрни скелети. Хазерот отново седи в своята любима ковачница и разговаря с Веампе. Над главата на бога на измамата се реят три огнени птици и той изглежда доволен.
Времето минава. Небето постепенно потъмнява, докато долу из Белите планини се издигат нови и нови флагове. Богът ги наблюдава и лицето му става все по-мрачно. В следващата картина голяма група върколаци стоят събрани в кръг. В средата избухва огромен пламък. Черният силует на Хазерот стои в небето, зад него – огромна зелена луна и върху нея призрачното лице на Нейтуиде, проклинащ върколаците.
По-нататък Хазерот стои сред бурхите, а в краката му лежи Карган. Богът е прострял ръка над него и към нея се издигат пламъци. Още по-късно на своя трон той слуша молитвите на Ногарказ, върховният крал. Над главата му стои Ергосин, Зорницата, Окото на Върколака, символ на сключената сделка. Явява се отново пред бурхите сред Хазайтар и ги дарява със своята милост и покровителство. От дясната му страна стои Ногарказ, с превръзка на дясното си око, от лявата – Карган, а в краката му е коленичил Елим.
Годините текат. Пренасяме се отново на Ендивал. Белите планини са изпъстрени от малки пламъчета, а из западната им част пъплят орди миниатюрни скелети и хора. Хазерот и Нейтуиде стоят в небето над тях и разговарят.
После небето се прояснява. Богът като фигура от огън стои край Бялата река, зад гърба му са Белите планини. В краката му се вижда недостроения Кръг на Хазерот, а върколаците ликуват – дошъл е Денят на Реставрацията…
Стенописът завършва тук, от дясната страна на портата. Изредени са имената на безбройните художници, а най-отдолу пише: "2989 г. ЕЛ. Изградено по заповед на КеранАнгер, водач на Северното графство".
Храмът на Нейтуиде
Храмът на Нейтуиде е странна конусовидна постройка със силно приплеснати форми. От всички страни, освен южната, белоснежните и стени и са обсипани с безброй прозорци. Самата южна стена е отвесна и на нея е разположена порталната арка, а на петдесетина метра от там отстои абсолютно същия на външен вид храм на Лафлуида. Както можете да се досетите, при него порталът е върху северната стена.
Между двата храма, малко по-назад от Порталната алея, която ги свързва, е малкият сферичен храм на Риан. Подобен на планетариум, цялата му горна част е направена от стъкла, през което нощем се процежда звездната светлина.
Целият комплекс от трите храма и прилежащите им сгради е обграден от просторна градина. Откъм "страната" на Нейтуиде има дъбова горичка, грижливо поддържана от местното духовенство. Поклонникът, желаещ да посети храма, трябва да мине между старите дървета на път за портата. Пътеката е покрита с желъди и листа, създаващи неповторимото усещане за горски уют. Казват, че преминаването по нея умиротворява и най-буйното създание.
По-нататък, с приближаването на храма, започва да се усеща истинската мощ на Нейтуиде – силата на живота и природата. Основите на постройката са покрити с пълзящи растения и зеленина до самия и вход, а някои дори навлизат навътре. Самата зала на храма е добре осветена от естествената светлина и прилича повече на градина. Всичко в нея е естествено, освен стените. Пейките са ниски и големи клони на странни растения, като че ли пригодени специално да се седи на тях. Олтарът прилича повече на храст с плътна маса клони, в стените има специални растения-ниши за дарове, подобни на хралупи. Могат дори да бъдат видяни и различни животни, даже и ужасният гренир, да се разхождат храма. Но пътника не бива да се страхува – под Ръката на Нейтуиде нито едно същество не би наранило друго.
Бели цветя заместват драпериите по стените, а между тях малките листчета на безбройни растенийца рисуват символа на Нейтуиде – вековен дъб. Духовниците негови последователи в Сивостен и земите на Царството не са много, но облечените в белоснежни одежни – елфи, бурхи и дори единичен върколак, са винаги гостоприемни и готови да помогнат на закъсалия пътник.
Храмът на Лафлуида
Храмът на Лафлуида, близнак на обителта на Нейтуиде, е неголям и уютен. Градината около него е изпълнена с фонтани и езерца, тъй като освен освен богиня на любовта, Лафлуида е и властница на водния елемент. Пътят към портата му се нарича Алея на влюбените, а в далечния кът на градината е разположено не толкова непосещавния дом на любовта…
В средата на кръглата храмова зала тихо ромоли малък фонтан. Покрай стените и са разположени пейките за поклонници, отделени една от друга от тънки стени в нещо като малки сепарета. В храма на Лафлуида няма олтар. Вътре, както и из градината, се разхождат множество духовници и всеки от тях е готов да просветли или благослови преминаващия пътник или пък двойка влюбени. Мястото е особено популярно сред младите и вечер се изпълва с десетки посетители.
Храмът на Риан
Малкият храм на Риан е сгушен между обителта на Лафлуида и жилището на Нейтуиде – нейните божествени родители. Последователите на богинята на светлината са и издигнали сферична постройка, подобна на планетариум. Тъй като куполът и е всъщност гигантски прозорец, в залата вечер се събират различни създания, за да наблюдават блясъка на звездите.
Аранжировката на храма е скромна, но създава уют. Пейките са като че ли по-полегати, за да могат наблюдателите безболезнено да се наслаждават на нощните светлини. Но малцина са върколаците, посещаващи именно този храм.. Може би причината се крие в силната зелена светлина на Ергонер, често изпълваща цялото помещение.
Храмът на Шеа
Домът на Шеа е най-странното място сред храмовия комплекс. Вратите му са много често затворени, а сградата изглежда сурова, семпла и някак не на място до пищния храм на Веампе. Но когато се приближи, пътникът бързо би осъзнал грешката си. Поклонниците на богинята на хармонията никога не затварят портите си, те са просто леко открехнати. Грубият на пръв поглед камък е фино полиран и изкусно изработена каменни колонада подпира навеса над дверите.
Вътрешността на храма е особена, но със своя своеобразна студена красота. Стените са покрити със светлосини драперии и тук-там покрити със скреж. Но вътре не е студено, а изключително приятно.
Макар и да няма места за сядане в залата, тук таме по краищата и отделни свещеници стоят подобно на статуи, сякаш потънали много дълбоко в себе си. Всеки от тях обаче веднага любезно би отговорил на запитванията на любопитния пътник.
Храмът на Веампе
Храмът на Веампе, богът на измамата, е голям и шумен. Той дори повече наподобява пазар от самия Сивостенски пазар. Дононощно пред вратите му се върти всякаква далавера и едва ли има по-често посещавано от пътниците място в целия град, освен кръчмите разбира се.. Из тълпата прекупвачи се мотаят и свещениците, всеки зает със своите работи, често не много различни от търговските.
С труд се достига до централната зала на храма. Но гледката наистина си заслужава. Обсипана със злато и скъпоценности, покрита със сребротъкани килими, тя засенчва дори и императорски дворци. В далечния сумрак могат да се съзрат статуите на Веампе и Първият му кръг – Златната ръка, Безименния и безликия Гаел. Безбройни ниши за дарове обсипват стените, и доста често послушниците прибират лептата не за деня, а за часа..
От храма на Веампе, казват, започвали безкрайни тунели, приютили в себе си цвета на Сивостенския подземен свят. Наскоро бил видян дори самият Азарод, бога на крадците. Естествено, никой не вярва на подобни слухове, а и двореца съвсем не е благосклонен към слуховете за някакви си полузаконни организации…
Таверна "При лудата богиня"
Таверната "При лудата богиня" се намира в югозападния край на Сивостен, недалеч от портите водещи към пътя за Тредниар. Тя е любимо място за почивка на голяма част от пътниците идващи откъм прохода. Историите, които могат да бъдат тук са точно толкова разнообразни, колкото са разнообразни и лицата, които са насядали край масите. Всеки, който е идвал тук поне веднъж през живота си винаги идва пак. Дали заради прекрасната елфа, която стопанисва заведението или заради кулинарното майсторство на готвача-върколак, може би заради музиката на певеца здрачник или просто за да чуе още една история от някой пътник. Сред посетителите се говори, че тук можел да бъде видян княз Волкос в компанията на Армион Сокола. Един от постоянните посетителидори се кълне, че върколакът, който всяка вечер идва и пие сам на масата в ъгъла е самият Лорд Карган. Нo на него никой не му вярва откакто разказваше наляво и надясно, че зетят на царя – княз Давар Мергал е самият Хазерот.
През деня кръчмата е почти празна, но постепенно с напредването на деня ще се появят още приключенци дошли да разквасят гърлата си или да отмият праха от пътя. Единствената заета маса е тази до вратата. На нея са се настанлили две много странни създания. Едното е върколак, чието ллице е ужасно грозно и при по внимателно вглеждане се вижда, че е с ръст, който го прави джудже за останалите от расата му. С неговия ръст е и бурхът седнал до него. Неговата коса с винено червен оттенък почти се слива с дрехите му. Двамата очевидно са почнали доста отрано тъй като пред тях има няколко празни винени кани и масата е залята тук там и по нея има останки от всевъзможни ястия.
Встрани от плота, зад който кръчмаря разсеяно бърше чаши за вечерната тупурдия, с труд би се забелязала вратата на частното помещение. Този път обаче тя е широко отворена и през нея се забелязват гърбовете на няколко разнообразни създания. В единия край изглежда гори камина, тъй като тази страна е по-осветена от другата. Отвътре се дочува приглушена глъч.
За този автор
