Гаркал

Споменът й беше ясен, сякаш не бяха минали 10 години.

Още в началото на пътя й към Айрей я беше спрял някакъв безделник – върлина човек със сплъстени коса и мръсно брадясало лице. Беше пил и вещаеше неприятности за всеки самотен пътник изпречил се на пътя му. Просто случая избра нея.
– Накъде така, красавице? – подвикна той приближавайки се с широки, но несигурни крачки – Не бързай, ела, в гората имам бивак.
– Разкарай се! Отиди изтрезней в някоя река и свърши нещо полезно. – бе толкова горда и пряма, а и с тояга в ръце се чувстваше всесилна.

[i]Цъкни на картинката вляво за по-голям размер[/i]

Това разбира се само го разгневи и той се спусна срещу нея и още преди да е реагирала я зашлеви и я прати на земята. Изглежда наистина мъжът имаше бивак сред горите защото я нарами и се запъти встрани от пътя. След десетина минути тя се бе окопитила и с все сили го риташе, псуваше, скубеше, дращеше, но той не й обръщаше внимание. Животинското бе взело превес в него.

Скоро стигнаха до по-рядка част от гората и той я остави на земята. С пламнала от ярост кръв тя се претърколи и побягна, но с три разкрача той се озова до нея и я блъсна срещу едно дърво. Тя се свлече, плачейки, отчаяна от безсилието си. С премрежен поглед тя вдигна очи към похитителя си, но с каква изненада установи, че от него няма и следа. Като мъгла срещнала изгрева той се беше изпарил без звук и следа. Тя бавно се изправи и с недоумение огледа рядката гора около нея. Тогава чу отвратителния звук на пукащи кости и заотстъпва бавно с поглед залепен за короните на дърветата. В съзнанието й веднага изплува отговора, който търсеше. Все пак още бе в планината, пък макар и в ниските й части. Тук все още имаше диви зверове способни да разкъсат човек. Чуваше съвсем тихо шумолене в листата, а всяка счупена съчка под краката й сякаш я пробождаше в сърцето. Гаркалът може би щеше да се засити с плячката си, но тя се бе наслушала на разкази за несравнимата им кръвожадност и дори убиване за удоволствие. Настръхналия й слух долови припукване на клони в едно близко дърво и това бе последната капка в самообладанието й. Тя грабна торбата си и побягна с все сили обратно към пътя. Чуваше само ударите на сърцето си и шумоленето на листа зад нея. Не беше сигурна дали наистина звярът я преследваше, но не искаше да спира за да провери. В далечината зърна просеката за пътя и преодолявайки паднали дънери, ями и остри камъни се втурна към него.

Беше в безопасност. Отново на ярката светлина на слънцата и без надвесили се над нея дървета. Звярът нямаше да я нападне тук. И до днес не знаеше защо бе толкова уверена в нещо толкова наивно. В момента, в който с олекнало сърце тя взе търкулналата се край пътя тояга, зад себе си чу смразяващо кръвта ръмжене. По ствола на едно дърво се спускаше с уверени движения огромен гаркал. Беше едновременно като в разказите и нямаше нищо общо с тях. Висок почти колкото нея с огромна зъбата усмивка украсена с кървави следи. Козината му го сливаше с гората, а очите му сякаш ликуваха при вида й. Той се спусна безшумно и без да отделя поглед от нея започна да я приближава стържейки с нокти по отъпкана земя.

Тя стисна тоягата с две ръце и заотстъпва под огромното напрежение, което сякаш беше изпълнило въздуха. Гаркалът със сигурност подушваше страха й и търсеше подходящ момент за атака. Сякаш времето се бе забавило, тя видя как жилите в мощните му крайници се изопнаха, ноктите му се врязаха в спечената пръст, а устата му се разтвори още повече, за да покаже страшните триъгълни зъби вътре. В разказите на пътешествениците, които бе слушала, гаркалът бе неземно силен, бърз и ловък. Но това бяха просто думи докато не усети силата му върху себе си. За миг той се озова до нея и с един замах изби тоягата от ръцете й и я хвърли на земята. Тя едва успя да се изправи и нов удар от ноктите на дългите му ръце разсече дрехата и кожата на гърба й. Някакво крайче на съзнанието й подсказваше, че звярът само си играе с нея, защото можеше да я е убил още с първия удар. Светът се люлееше пред очите й. Звярът я гледаше с ухилената си паст, сякаш се наслаждаваше на това, което е направил. Тя бавно прибра краката си и се подготви за следващия, може би последен замах. Хищникът отново заръмжа и направи няколко бавни крачки към нея.

Надеждата се възроди в нея, след като раздвижи гърба си и видя, че раната не беше дълбока. Ако животното я приклещеше на земята с нея бе свършено. Единственият й шанс бе да избегне атаката и да побегне. Мислите й препускаха. Според разказите гаркалите не обичат вода, а някъде надолу по пътя трябваше да има брод през сравнително голям поток. Това бе спасението й.

В момента, в който явно отегчения от играчката си звяр скочи напред, тя също скочи в страни, но той успя да се извърти във въздуха и впи нокти в ръката й. Въпреки това тя устремено затича надолу по прашния път. Всяка крачка й напомняше за раната на гърба, а усета в ръката й бе изчезнал и тя трябваше да я придържа, за да не й пречи. Не можеше да каже дали е тичала часове или минути. Дробовете й се пълнеха с огън, краката й омекваха с всяка следваща крачка, а умът й се замъгляваше от загубената кръв. Напълно изтощена тя се опря на една скала досами водата и се обърна назад. От звярът нямаше и следа. Единственото необичайно в пътеката зад нея бе кървавата следа, която тя бе оставила. Трак-трак-трак, чу тя зловещия звук от срещата на острите нокти с речните камъни. Едва успя да се извърти така че замахът разкъса рамото, а не врата й. Ударът я прати право в студените води на реката и тя се затъркаля надолу, носена от буйната вода. Впрегна всички сили, за да стои над водата и да не си счупи главата в някой камък. Отпусна се едва няколко километра по-надолу, където течението бе по-спокойно и й позволи да доплува до ивица нанесени от реката камъни. Едва успя да надигне глава, но не успя да извика за помощ. Съзнанието я напусна и я остави безпомощна на брега на реката. За късмет на това място хората от близкото село перяли и скоро я намерили.

Свести се през нощта. Лежеше по очи в нечии дом пред огнището. Още преди да се огледа усети пулсиращата болка в гърба, рамото, ребрата. Тя изпъшка и надигна глава.

Точно до нея стоеше със скръстени крака слаб мъж, който отвори леко очи.
– Ще оздравееш, за да се биеш друг ден – спокойно каза той и отново затвори очи със сериозно изражение – сега спи.

–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=201897#p201897