Зомбиленд (2009)
Колко забавна точно може да бъде една зомби-лента? От дълги, дълги години, този тип филми в крайна сметка се свежда до едно и също – кръвожадни, плътоядни, леко разложени немъртви, полупарализирани от страх жертви, както и разбира се шепа по-съобразителни герои, а всичко това – вкарано в голямата месомелачка. От друга страна обаче, именно пък провлачващите крайници насам-натам кадаври са дали на жанра не само някои от най-популярните клишета, но и повече от една и две сред по-забавните комедии на ужаса – да си спомним само различните вариации на „Живите мъртви“.
Именно в тази група се помещава и „Зомбиленд“, при това, следва да се отбележи, доста високо в класирането. Естествено, лентата е доволно елементарна, но пък едва ли някой очаква от нея да изпъква точно със смисъл. Вкратце, светът е покосен от н-тия на брой зомбифициращ вирус, а насред апокалиптичния пейзаж се изнамират съвременния мухльо, в лицето на Кълъмбъс (Джеси Айзенберг) и старовремския, порядъчно прост тексаски бабаит Талахаси (Уди Харелсън), в последствие подкрепени от неизбежните мацки – Уичита и Литъл Рок (Ема Стоун и Абигейл Бреслин). От там насетне следват бухалки, тръби, ножици, помпи и всякакъв подобен добре известен и подходящ за оцеляващия сред тълпите ходещи трупове инструментариум, както и естествено цистерни кръв – всичко това подкрепено от ефирна, но реално напълно достатъчна сюжетна линия, колкото да задържа течението на филма в някакво корито, дори с някой друг лек завой.
Ако и да не блести на пръв поглед с нищо ново обаче, „Зомбиленд“ се отличава с перфектно изпълнение. Уж класическият сценарий всъщност по-скоро би избивал на пародия, стига да се занимаваше с някоя по-сериозна тема. Немалка част от лентата е посветена на установените от Кълъмбъс трийсетина правила за оцеляване, илюстрирани доста показателно в не толкова ужасни – стига да не притрепервате при вида на изкуствена кръв – колкото смешни по идиотски начин сцени, съчетани с отделни дребни, но всъщност доста удачни бъзици именно с местните клишета. Е, може би ако не сте геймър ще пропуснете първия сблъсък на компютърния маниак с провлачващото по доста характерен маниер счупен крак зомби, но пък това далеч не е и единствения подобен момент в осемдесетминутната лента.
Огромен плюс е и пълната липса на какъвто и да е лигоч, въпреки лекия романтичен полъх от един момент нататък – реално, лентата е успешно оперирана от всички онези празни кадри, изпълнени със също толкова празни погледи или не дай си боже още по-безсмислени реплики, толкова характерни за филмите на ужаса, веднъж щом на сценаристите се наложило да запълват лента около така или иначе постното действие. Без предисловие и без спирачки, но за сметка на това с „For Whom the Bell Tolls“, „Зомбиленд“ просто кара от начало до край и толкоз, и в крайна сметка се оказва, че този подход е далеч по-забавен.
Като стана дума за диалог и сцени, лентата получава още две червени точки. От една страна е изпълнена с лафове, благодарение както на крайно пиперливия, но далеч не дразнещ в смисъла на безсмислено ругаене речник на Талахаси, така и на малко протяжните, но всъщност подходящо обяснителни монолози на Кълъмбъс. От друга – кинематографията е чудесна. Не само, че създателите на филма не са пестили ефекти, колкото и ограничени на практика да са изискванията в случая – в проява на добър вкус ни предоставят някои по-нетипични сцени, и то не висящи, а свързани реално я с Правилата, я с идеята на самите главни герои. А като за финал, ролите пасват и на изпълнителите на последните на последните като ръкавица.
В резюме, може би аз самият съм малко изненадан да го кажа, но непредразполагащият нито със заглавие, нито със сюжет „Зомбиленд“ се оказва чудесно забавление – стига разбира се да имате афинитет към подобни – и даже има по нещо, с което да ви изненада. Дори струва ми се бих допълнил, че доколкото и да се правят опити класиката да бъде издигана до нови висини с опити за витиеват, по-дълбок сюжет („Аз съм легенда“, например), или визуална еквилибристика („Денят на прокълнатите“, да речем), то в суровия си вид, с малко вложена мисъл и при добро чувство за хумор накрая комай пак се получава по-добре.
За този автор
