[b]За сложните думи и затлъстяването…[/b]
(есе с желе и захарни пръчици отгоре, или пък поничка с метафори)
Дано някой ден ме прости другарят Грозданов, че така се гъбаркам със заглавието му*, но за съжаление и към обекта на това есеистично словоизлияние човек също се пристрастява. При това силно. Та нямаше как да не се сетя. И тъй:
[b]Този материал се посвещава на всеки наративист-игровик и друг пролетарий по линията Ванкувър-Владивосток. Съединявайте се![/b]
Представете си поничка. Хубава, кръгла поничка с дупка в средата. С желе и захарни пръчици отгоре. Представихте ли си? Чудесно. Сега си я представете в кесийка, кесийката – в нечии ръце, ръцете – поднасящи я към нечия уста. Така. Сега затворете очи, направете три умствени крачки назад и се опитайте да си представите целия човек…
Нека позная. Поне някой от вас си е представил униформен полицай в патрулна кола. Можете да ми направите удоволствието да вдигнете ръка, но пък и да не го направите – не е толкоз важно. Важното е, че благодарение на дългогодишната мозъчна промивка на холивудизма, асоциацията „блюстител на реда – поничка” е дотолкова в реда на нещата, че би ми замирисало на конспирация – на фармацевтичните гиганти–производители на антиациди, например – стига да имах обоняние за подобни неща. Каквото, слава богу, нямам.
Можем да бъдем доволно сигурни, обаче, че нашият съблюдател на мира и спокойствието е властна фигура. Авторитет. Благодарение на академията, чрез значката, пистолета, той е позиция на силата – опора на обществото и негов служител. Къде обаче са поничките? Нека погледнем по-отблизо.
Академията е там, където се предполага бъдещият чичко милиционер да научава разни важни неща. Неща от типа на кого да гони и кого – не. Кога да вади пистолет и кога – не, защо (и защо не). Едни упражняват стрелба, когато им се отдава, други залягат над по-скучновати предмети – правилници за обществено поведение, за движение по пътищата и так далее закон и ред. Трети пък нагъват понички в столовата. С кафе.
Веднъж поизучил се, нашият млад и синичък офицер – който всъщност съвсем не е офицер, да не ви бъркат подмолните ингилизи – започва скромно. Някой като регулировчик. Друг – на патрул с различна тяга – квартален пешак, конен, четириколесен… пардон, мобилен – или пък на пост – къде на открито, къде зад бюро. Малко по малко трупа опит в занаята и около него, ориентира се в тънкостите на службата. А един особен вид става кафеносец – носи кафе. И понички.
Щом е усърден, нашият полицай стъпка по стъпка се издига в кариерата. Един с хладна пот на морно чело реди звезди на пагона, и сега се именува началник на отдел, участък или подобно. Друг – с повечко пипе под фуражката – е свалил униформата и него пък зовем, например, комисар. Който и да хванеш – с положение, такъв, раздаващ правосъдие, акъл. Морал. А трети – те пък стъпват върху купчина от понички. Тях наричаме…
Как, всъщност, ги наричаме?
И се оказва, мили деца, че полицаите жадуват понички само по филмите. И то пошлите – онези, в които ролята им е да бъдат безмилостно изтребени още в тринадесетата секунда от появата си. Понякога дори и с поничка в уста. А в занаята, измежду хората, в ежедневния живот, поничката няма никакво значение – не носи смисъл, не е символ на нищо. Кръгловата тестяна нуличка, макар и с глазура. Най-много някой, поизвъртял повечко ленти, да се подсмихне на картинката.
И преди да е станала прекалено сложна тая ми ти метафора, включително и за автора, нека да заменим съдържимото на поничките със „сложни думички” и да опитаме отново…
[i]Представете си сложна думичка. Хубава, непреводима и с тиренце в средата. С двоен корен и чуждоезичен, на всичко отгоре. Представихте ли си? Чудесно…[/i]
–
* Иде реч за „За World of Warcraft и пристрастяването“, Д. Грозданов – б.а.
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=198134#198134
За този автор
