Юлия Гипенрейтер: "Как да общуваме с детето"

Честно казано, когато за първи път чух името на авторката, предположих, че ще чета един от многобройните американски самоучители за родители и с усмивка си представих какъв процент от описаните вътре ситуации ще са абсолютно несъвместими с българската реалност. За голямо мое учудване авторката се оказа рускиня, а книгата – писана за действителност много близка до нашата.

"Как да общуваме с детето" е разделена на две коренно различни части. Първата, оформена нарочно като учебник, се състои от десет последователни урока, имащи за цел да помогнат на родителя в различни аспекти от общуването с децата между 2 и 16 години. Започва се от по-нормални съвети за обикновеното ежедневие и постепенно се стига до справяне с тежки конфликтни ситуации, като всеки 'урок' надгражда плавно върху предишните. Тук под 'дълбоко конфликтни', обаче, не следва да се разбиват крайните случаи на наркомании и престъпно поведение – човек трябва да е съвсем наясно, че ако детето му е стигнало до там, никаква книга на тоя свят няма да оправи нещата. Да, разглежда се проблемни, асоциални постъпки, но всички те – с презумпцията, че възрастният все пак може да води някакъв диалог с детето или юношата и че не съществува опасност за нечий живот и здраве. Тя няма да ви помогне да извадите колата от дерето, но ако се вслушате в съветите, може овреме да спрете опасния път надолу. Впрочем съветите започват учудващо просто и винаги се въртят върху почти очевидни неща – изслушвайте сина или дъщеря си, опитвайте се да разберете какво е предизвикало дадено негово настроение, поддържайте близък контакт с него, старайте се да имате общи занимания… За кратката ми учителска кариера имах нещастието, обаче, да забележа доста хора, правещи точно обратно, а един от малкото случаи, в които действително съм губил самообладание бе, когато една такава майка ми разясни по телефона, че тя вече нищо не можела да направи за дъщеря си и била оставила всичките си надежди в учителите. Напротив, Юлия Гипенрейтер твърди, че родителят почти винаги има какво да направи, но за целта е нужно самият той да усвои някои комуникативни умения, да преосмисли поведението си и да възприеме не осъдителен и заповеден, а един много по-приятелски и покровителски тон.

Чудно ми е, колко хора ще намерят за странни съветите й, да не се обръщаме директно към децата с "Не закъснявай", а с по-неутралното "Пречи ми като закъсняваш"? Дори от преподавателска гледна точка двете често постигат коренно различни ефекти, макар че това не е кой знае колко очевидно в началото. Нито пък прекъсването на емоционално наситен диалог с реплика, показваща просто, че разбираш чувствата на отсрещния. Всичко това са привидно дребни неща, но в съчетание с търпение и здрав разум могат да направят разликата между успешно и неуспешно възпитание.

Сигурно поне 30% от "Как да общуваме с детето" е заета с примери. Към всеки урок има примери, най-често по няколко и обхващащи различни ситуации и възрасти, а цялата втора част е един голям пример под формата на събраните писма на една баба (да се отбележи – много добре психологически и педагогически подготвена), на която са предали за възпитание проблемният й 13-годишен внук Федя. Да, част от примерите и съветите, с които идват може би са прекалено очевидни, като например онази случка, в която майката, за да не забрави синът й да полива цветята, сложила върху саксиите хартия с надпис "Полей ме". Други може би са прекалено стерилизирани в диалозите (и с причина, всички добре знаем какъв език държи ядосано тийнче), а пък в някои случки директно можем да считаме за грешно протекли. Аз лично изцъклих очи, когато в един от примерите майката много спокойно предаде на 15-годишния си син "Аз-съобщение", че би желала той много да внимава, докато е сам с приятелите си на опасен зимен преход. Живот и здраве, ако някой ден се озова в подобна ситуация, най-вероятно дори цялата световна литература по тази тема няма да ме спре да не го отрежа с думите "Никъде няма да ходиш, защото искам живо дете с десет пръста на краката си!", но идеята тук е не до колко са правилни възгледите и оценката на родителите за дадена ситуация, а да се покаже начинът, по който ги изразяват.

В крайна сметка твърде често как се казва едно послание е също толкова важно, колкото и самото послание и тези практически примери често дават много по-ясна представа, от колкото сухите обяснения, да не говорим, че спомагат и за много по-лекото четене на самата книга. Допълнително улеснение са и множеството илюстрации в леко Бидструповски стил на Г.А.Карасева, към която авторката изразява специални благодарности. Те, макар да са на всяка втора страница, не се натрапват прекалено, а пък са способни доста точно да предадат визуално примерните, случки, които разглежда Юлия Гипенрейтер. Нищо лично към художника на корицата Стефан Касъров и розово-жълтеникавите му идеи за псевдо-детска рисунка, но може би щеше да е по-добре (пък и само от уважение на авторовите думи в предговора) да се запази оригиналната корица.

Като цяло, ако желаете да подобрите отношенията с все още непорасналите ви деца или имате проблеми с тях, които все още не се нуждаят от намесата на специалист, "Как да общуваме с детето" сигурно ще ви се понрави и може съществено да помогне за подобрението на семейния ви климат.

–
Повече информация от страницата на издателство "Колибри"…

–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=193133#p193133