[b]Yngwie Malmsteen’s Rising Force – Perpetual Flame[/b]
2008, Rising Force Records
Line-up:
– Yngwie J. Malmsteen – guitars, bass, keyboards, back vocals
– Tim „Ripper“ Owens – vocals
– Patrik Johansson – drums
– Bjorn Englen – bass
– Michael Troy – keyboards
Tracklist:
1. Death Dealer; 2. Damnation Game; 3. Live to Fight (Another Day); 4. Red Devil; 5. Four Horsemen (Of the Apocalypse); 6. Priest of the Unholy; 7. Be Careful What You Wish For; 8. Caprici Di Diablo; 9. Lament; 10. Magic City; 11. Eleventh Hour; 12. Heavy Heart
След тригодишна пауза, китарният виртуоз Ингви Малмстийн се завръща – със стара слава, нов вокал и собствен лейбъл. И докато от една страна ми се ще да напиша, че нищо ново под музикалното слънце не се е случило, а поне що се отнася до сякаш безкрайните лупинги на Ингви от висшия струнен пилотаж то и наистина няма, то самият „Perpetual Flame“ ме изненада малко, но за сметка на което пък приятно.
Всъщност, държа да вметна едно лирично отклонение – шведът никога не се е нареждал сред особените ми любимци. Просто ме докарва до своего рода слухово изтощение, и макар и да харесвам не едно отделно негово парче, не помня случай, в който съм успявал да издържа да изслушам цял албум, в това число най-добрите му постижения.
До голяма степен заслугата за качествата на новата му творба обаче бих отдал на присъствието на бившия фронтмен на Iced Earth и Judas Priest Тим Оуенс, при това без никакво колебание. Няма спор, че това трудно може да се нарече най-добрия албум на Рипър, ала за сметка на това в доста оборотния състав на групата на Ингви липсващото звено по традиция е качествен вокал. Изключая, разбира се, древноантичния „Odyssey“ с Джо Лин Търнър. Злите езици биха могли да добавят, че подобен факт вероятно се дължи на нежеланието на егоцентричния маестро да дели вниманието на аудиторията с друг, но пък резултатът, получен при „Perpetual Flame“ би трябвало да ги накара да замълчат. Все пак, за да останат доволни и те, и Ингви, и любителите на китарните му експерименти, в албума присъстват цели три инструментала – „Caprici di Diablo“, „Lament“ и „Heavy Heart“, с общо времетраене над петнадесет минути – към които почти могат да се добавят и седемте на „Magic City“.
За сметка на това, в останалата част от парчетата има нещо определено Iced Earth-ско. На помощ на познатия за ухото, типичен вокал на Оуенс идват доста добрия бас на Бьорн Енглен – име практически непознато, въпреки краткото си присъствие в Quiet Riot – и също така съвсем приличните барабани на не особено по-известния Патрик Йохансон. И, безспорно, парчета като „Live to Fight (Another Day)“ или „Priest of the Unholy“ ще зарадват и коренно различна аудитория от обичайната за Ингви. Целият албум пък е миксиран от съвсем позната физиономия – Рой Зед, придобил широка популярност с работата си в соловите албуми на Брус Дикинсън и Роб Халфорд.
В резюме бих казал, че сътрудничеството на Ингви Малмстийн с Рипър определено има силно положителен ефект. И ако това е някаква нова тенденция при шведския китарист, то – колкото и странно да прозвучи на фона на дългогодишната му и продуктивна кариера – тепърва има накъде да се развие. Нещо, на което си заслужава да се надяваме.
За този автор
