Оперетата води началото си от комичната опера. Корените и се намират в средата на деветнадесети век, когато се появява крайно фриволно крило на комичната опера. Появата и съвпада с времената на бурен ръст във Франция, строеж на фабрики, открития в науката, време, в което страната е обзета от бурно и вихрено веселие. Буржоазията все повече изтласква аристокрацията от върха на социалната пирамида, но това естествено е съпроводено както с политически, така и с обществени скандали. И точно затова почвата за един присмехулен, весел и по-сатиричен жанр е повече от идеална. Докато комичната опера трудно може да си позволи да хапе жлъчно аристокрацията и самозабравилите се буржоа, новото попълнение на музикалната сцена намира своето място именно там.
Първите оперети на Жак Офенбах и Флориман Ерве са наситени с пленителни мелодии, много остроумие и танцови ритми. Но едновременно с това представляват една изящна, поетична гротеска на времето си. В новия театрално-музикален жанр се обединяват както тенденциите на опера „буфа”, така и на площадния народен „комедия дел’арте”. Естествено всичко това води до шумни спорове както във Франция, така и в други европейски страни, като с най-голяма жар срещу оперетата естествено се изказват засегнатите – аристократите, лишени от тежест, буржоата, полагащи усилия да си припишат благородническо потекло, военните с претенции…
Може би това би забавило развитието на жанра, ако по това време Офенбах не поставя оперетите си в собствения си театър, където трудно критиката може да ги спре. Така че оперетният театър навлиза в живота, започва да набира скорост и да придобива собствена идентичност. На практика тази смес от реалистичната опера „буфа” и „комедия дел’арте”, чрез синтеза на три от основните изразни средства на изкуството – словото, музиката и танца, пречупва по неузнаваем начин първоизточниците си и резултатът е качествено нов начин на въздействие, който идеално съответства на бурната динамика на живота в средата на по-миналия век.
Може би това води до бурното развитие на музикалния театър, в който по-късно се появяват автори като Лекок, които допринасят за още по-голямото му израстване и обогатяване. Тяхното творчество затвърдява позициите на реалистичното в оперетата. По-късно се усеща нов полъх в развитието на жанра с втория класически период, иначе казано виенският такъв. Двата имат огромно значение за формирането на музикалната драматургия, такава, каквато я познаваме днес.
За съжаление, значимостта им в чисто литературния план на изкуството е малка. Повечето оперетни либрета от това време не са писани от талантливи либретисти. Някои от тях наистина са успявали да открият оригинални сюжети и щекотливи теми, но липсата на стабилни и логични основи, на която да се постави музиката са очевидни в редица произведения. Не закъсняват и своеобразните канони на жанра, заради които често се стига до нелогични ситуации и нагласени развръзки. Хуморът, често строго обвързан с духа на времето, пък се налага често да бъде пренаписван в по-късните постановки, а към постановките от социалистическо време се добавят и промени по строго политически причини.
В крайна сметка, сюжетните слабости са провалили множество произведения, но и много са пожънали несъмнен успех, благодарение на свежата, жизнена музика и актьорския талант на изпълнителите си. А това са комплексни майстори на сценичното изкуство, които умеят еднакво добре да пеят, танцуват и декламират. С тези си качества успяват да създадат от един недотам изпипан литературен образ, такъв, който да е интересен, дори понякога пълнокръвен, постигайки този ефект именно чрез максималното използване на трите основни елемента на музикалния театър.
Произведенията на оперетни композитори, като Офенбах, Лекок, Супе, Щраус и т.н. се характеризират с много радост и темперамент. Създават усещането, и предават вярата на авторите си в доброто начало на човешките взаимоотношения. Музикалната форма е свободна, пропита с истински оптимизъм. Мелодиите са едновременно с това лирични, оригинални и носещи в себе си танцовия ритъм. Финесът и елегантността са отличителни черти на жанра по това време.
Успоредно с тази линия се развива и друга, по-малко музикална форма, чието началото се корени в театъра на композитора Ерве, в Париж, също от средата на деветнадесети век. Развитието и обаче я отделя от оперетата и я праща в драматичния театър, където се превръща в музикална комедия.
Следва третият клон в развитието на жанра. Оперетата започва да се изменя и все повече от бич се превръща в забавление. Появяват се романтична и субретна двойка, повече елементи от нощния живот, от развлечението, отколкото от социалното. Нещо, което се вижда при някои от най-добрите композитори по това време като Лехар и Калман, например. На сцената се появява повече екзотика, усещане за кабаретност при танца, нещо, което без съмнение не е характерно за по-фините черти на предишните периоди, но отваря изкуството за по-голяма аудитория. Мелодиите са приятни, смехът и романтиката са повече, а финалът или е щастлив, или е изпълнен със силен драматизъм. Публиката обича всичко това и това се появява на сцената.
В наши дни оперетата остава любим жанр на множество меломани в Европа и посредством модерни и пищни постановки все по-често служи за своеобразен мост, по който публиката преминава от мюзикъла към дебрите на класическата музика.
За този автор
