Всичко започва с въведение от автора в две части и за мен то е много по-знаково за романа, отколкото самия художествен текст в доста от главите.
В първата част – С какво е покрит пътят към ада – Ле Гуин разказва за собственото си разбиране за мотивацията на твореца, неговите стремежи и свободата. Иронично-уважително и по женски с неразбиране представя идеята на Фройд, че творецът се мотивира за своята работа от желанието „да постигне почести, власт, богатства, слава и женска любов“. Споменава се и Хемингуей, който чистосърдечно признавал, че пише за пари.
Като антипод на тия елементарни и примитивни мъжки мисли се явява Емили Бронте – „млада и неопитна“ 22-годишна девойка, която в мерена реч заявява:
Пред мен богатствата не са на почит,
с насмешка гледам любовта,
за слава зъби аз не точа,
не я сънувам и в нощта.
И ако нявга думи на молитва
раздвижат моята уста,
ще шепнат: „Туй сърце аз искам.
и още – дай ми свобода!
И за да не се настройват един срещу друг лагерите на Опитните И Уморени Циници и Мечтателите С Дървени Мечове, мисълта бързо отива е по-приемлива за всички посока – основният мотив за твореца е свободата.
В следващият момент Ле Гуин се издига в очите ми, заявявайки самоиронично, че истински сериозните хора отричат и се отнасят с недоверие към изкуството (каквото несъмнено е и писането), като заклеймяват всичките му прояви с „бягство“.
Следва описание на живота на Ле Гуин преди и по време на писането на Светът се нарича дъбрава – движение за мир, демонстрации, чувство за безполезност, упоритост, отчаяние. Неконтролируемо развихряне на лъжи и лицемерие от страна на властите и безобидни идеалистични протести на група хора.
Всичко това навява толкова незабравена тъга за Света, В Който Живеем, че на човек му се иска да ходи под дъжда покрай кордон полицаи, да вика „НЕ на атомните бомби и изсичането на горите!“ и да показва пръст на фотографите.
Предусеща се за какво ще става дума в книгата и след десетина страници се нещата се потвърждават – за арогантността, властолюбието, самозабравянето на хората. И за доста други неща.
Замислена като „Малките зелени човечета“, книгата вижда бял свят с променено от Харлан Елисън – първият и редактор – заглавие The Word For World Is Forest. Самата Урсула Ле Гуин не била кой знае колко съгласна. Сами преценете кое заглавие е по-хубаво. Благодарности, г-н Елисън!
В тази приказка (както я нарича Ле Гуин) има доста банални неща, които обаче са представени много силно и с прекрасен стил. А както знаем, в баналните и тривиални неща има най-много истина.
Ето ги хората – арогантни завоеватели, вярващи, че расата им е предопределена да доминира над всички други и готови да заличат разумен живот, за да изпълнят военно-търговската си мисия. Праволинейни и груби военни, изповядващи всяка заповед, спусната им отгоре. Да, изглеждат лоши. Един от тях – Дейвидсън – е бил замислен от Ле Гуин като абсолютното, чисто зло. За мен е луд гадняр.
От другата страна са хорите – коренно население на планетата, където пристигат хората. Хора, хори – в началото се случва да се объркате заради близките имена на расите. После се свиква и няма проблеми – хората са поробители, а хорите – роби.
Странно за мен е (дори през призмата на далечната 68-а година, когато е писан романа), че хората пътуват в космоса, завладяват и тероризират с една едничка цел – дървен материал. Приемаме това условно и в контекста на предговора, за да не издребняваме по астро-физичните и биологични бели конци. А пък е и прекрасна метафора (справка – заглавието на книгата).
Много интересна идея е раздвоената реалност на хорите – световремие и съновремие. Дребните зелени човечета сънуват по всяко време на денонощието и не отхвърлят съня като измислица на ума. Той също е реалност – важна, пророческа и не по-малко истинска от нещата, които се случват, докато си буден.
Интересното е, че в Малайзия има подобно племе – сенойци. Те са или са били народ, чиято култура се основава на сънуването и използването на съня. Точно както хорите в „Светът се нарича дъбрава“, само че Ле Гуин научава за тях доста след написването и.
Спирам с подробностите, за да не преразказвам книгата, която никак не е голяма. Потърсете я на някоя маса с книги на килограм, заслужава си.
PS – За феновете на Кард има малко подробности за ансибъла. Вселената е съвсем друга, но принципът е същия. Явно се смята, че е прекалено добра и удобна идея, за да бъде ползвана само от един писател.
–
alvin @ „Палатков лагер за пингвини“
За този автор
