[b]Нероденият (2009)[/b]
Неспасяем. Има всякакви, малко или повече подходящи определения за филми, но това е просто изрисувано по контурите на „Нероденият“. Не помня толкова да съм се смял на лента, претендираща да бъде напрегнат трилър на ужаса – а те не трябва да предизвикват точно тази реакция, нали?
Цялата картинка, която представлява творението на сценариста (и режисьор в случая) Дейвид Гойер, се изяснява някъде до към втората – или да кажем десетата, в зависимост от зрителя – минута. Някъде между маскирания булдог, буболечката в яйцето или хубавото дупе на Одет Юстман. Което неслучайно е и на плаката – като най-привлекателна черта на филма се появява на най-удачните места – сиреч, щом действието започне откровено да доскучава. Всъщност историята, ако можем да се понасилим да я наречем така, се върти именно около нея и кошмарите, които я измъчват наяве. Тайнствено синеоко дете. Буболечки, булдог. Към които се подключва за кратко отдавна изтерзаната от употреба и издишала концлагеристка история. Подправена с доза окултизъм, резултатът от което е меко казано съмнителен.
За да бъде комедията пълна, обаче, своят сериозен принос дават ефектите и кастинга. Що се отнася до първите, те определено биха правили чест на класика на ужасите от калибъра на „Екзорцистът“ – пропускайки факта, че с него могат да се направят още паралели, но наблягайки на този, че последният все пак датира от 1973 г. С други думи, дали изглеждат смехотворно е въпрос, на който предполагам можете да си отговорите и сами. Колкото до персонажите и техните съответни изпълнители… Ако оставим настрана Одет и нейното дупе, следващото име, което моментално се набива в очи, е това на Гари Олдман – безспорен любимец на голям кръг кинолюбители и изпълнител на не една запомняща се роля в биографията си на актьор. Тази обаче няма да попадне в списъка. От Меган Гуд на свой ред изглежда се очаква да влее малко свежест покрай тягостните моменти – което щеше да прави успешно на няколко места, ако такива наистина присъстваха, вместо намесата и да има по-скоро отрицателен ефект.
Същинският бисер обаче е Кам Жиганде. До този момент русолявият тийн-идол можеше да мине в графата не особено убедителни актьори – пък и ролите му не са кой знае какво – но в „Нероденият“ пропада с гръм и трясък, при това няколко нива надолу. Всъщност, през по-голямата част от лентата, докато е зает да се лигави, е почти приличен, но за сметка на това на финала – когато напрежението трябва да е ескалирало до върхови стойности, не забравяйте този момент, ако случайно се престрашите да си загубите времето – е толкова жалък (и едновременно с това смешен), че е може би единствената причина, заради която филма евентуално си заслужава.
В резюме, предвид порцията здравословен смях, която ми предостави, се чудя дали Дейвид Гойер не би трябвало да се пренасочи към комедийния жанр. Особено при факта, че последните му по-запомнящи се творби са от края на деветдесетте – или, ако ви е допаднал чак толкова „Черният рицар“ извън участието на Хийт Леджър, с изключение на една лента от 2008 г. Но гледайки останалите заглавия, това просто не е неговото поприще, и няма наистина нужда да измъчва нито себе си, нито нас.
За този автор
