[b]Легендата за Десперо (2008)[/b]
Нещо се случва с високобюджетните анимации. Станаха като уестърните, гангстерските филми, конвейрните екшъни или слабоумните осемдесетарски комедии – който не се е хванал, той не го е направил. Поплъзнаха като личинки, но пък „Легендата за Десперо“ пада толкова ниско в класацията, че човек да го хване срам, ако е недоволствал по-рано.
След дълго и изтощително изследване се оказа, че настоящото е адаптация, при това по творение за 10-12 годишни. Сигурно. Ако приемем, че авторът/ката се е родил/а най-малко на трийсет, и не е виждал/а дете през живота си. И че десетгодишните са малоумни. Аз самият съм бил на подобна възраст преди близо двайсет години (малко е спорно наистина – някои твърдят обратното), но няма пък и чак толкова голямо значение. Това, което помня от любимите си приказки, а приказки обичам и до днес, е че те са прости, смислени и увлекателни. Сиреч става нещо, това нещо се развива и – естествено – те поучава. При Десперо нищо подобно обаче не се случва. Историите са най-малко три, и трите – безсмислени. Като от тази за дебилната домашна прислужница, и думата тук не е пресилена, напротив – омекотена – могат да те побият тръпки. Ако някой намери пък логиката на това плъхът на Дъстин Хофман да се обръща като фурнаджийска лопата между доброто поведение и гадориите, нека заповяда. Или защо мишокът на Матю Бродерик лети с уши? За което определено не помага кошмарния речетатив – како Сигорни, за някои от нас ще си останеш кака завинаги и те обичаме безрезервно! Но бъди така любезна да си дундуркаш Пришълчето вместо малките деца, и не ни нашепвай морал на уше. От сърце те моля…
Така е то. Нека се опитам все пак да ви преразкажа – без опасение за спойлери, и без това няма да хванете историята дето я няма. Плъхът Роскюро (Хофман) акостира в Меката на Супата, но без да иска пада в чинията на Кралицата, която умира (май) от разрив на сърцето. В тези първи пет минути филмчето е почти смешно, да подчертая, нищо че прилича подозрително на отпаднали сцени от „Рататуи“. После Роскюро изчезва безследно от обектива – заедно със супата и плъховете, които са „забранени“ – и в продължение на близо една трета от гигантските осемдесетина минути на филма се намираме в Земята на мишките, където учат малките мишлета да пищят при вида на нарисуван нож и да се възрадват до степен душевен оргазъм на нарисуваното сиренце. Без коментар. На този фон Земята на плъховете е почти красива по един гротесков начин – преди да се появи смехотворния котарак на верига.
И така роденият под щастлива звезда, с някаква генетично обусловена и нещо твърде нетипична смелост мишок с гигантски уши и малко телце Десперо (Бродерик) се изживява като своеобразна кръстоска между Рицаря на печалния образ и Батман – не че се разбира много добре защо, но пък успява да пребори някак вятърните мелници, Жокера и цялата пасмина зомбирани плъхове на квадрат. До невероятно идиотския финал, в който се намесва и по-рано появилия се дух ли, демон ли… прикрил протоплазма с диня, тиква, банани, чесън и разни мерудии, изглеждайки в резултат на което меко казано нелепо.
Струва ми се обаче че ми стига толкова повторен кошмар – едно е да го гледаш, друго е да си го припомняш. Би ми било безкрайно интересно за сметка на това да прочета книгата. Или май просто си запълвам заключението, та да стане на два реда?
За този автор
