The Maltese Falcon / Малтийският сокол (1941)

Не мога да устоя на изкушението да се върна отново в онези времена, когато в Холивуд са се създавали значително повече стойностни филми, отколкото това се случва днес. Макар че в Меката на американската филмова индустрия забавлението и касовия успех едва ли някога са отстъпвали първото място в главите на продуценти и шефове на студия, по онова време се е обръщало доста повече внимание на идеята, посланието и смисъла на един филм. Сигурно затова ме гони тази носталгия по отдавна отминали времена, когато е имало актьори способни сами да направят от един филм шедьовър.

Горе-долу такъв е случаят с „Малтийският сокол”. Днес той се смята за класика в т. нар. жанр film noir – мрачна криминална драма, в която обикновено са замесени морални дилеми, солидни авоари и сексуални афери. Сюжетът е класически за жанра – частен детектив, прелъстителна красавица, лоши момчета, контрабанда на скъпоценности, убийство, – като едва не прекрачва тънката граница на баналността. Режисурата на Джон Хюстън (особено като се има предвид, че това е неговият дебют като режисьор; впрочем той е автор и на сценария, адаптиран по романа на Дашиъл Хамет) и операторската работа на Артър Едесън са великолепни. Необичайните снимачни ъгли и оскъдното осветление допринасят за създаването на особено мрачна и мистериозна атмосфера, а кулминационната сцена, която събира на едно място всички главни герои и е с продължителност една пета от цялото времетраене на филма, е просто брилянтна. Приличащият на Чърчил дебелак Сидни Грийнстрийт и натрапчиво напомнящият унгарски циганин Питър Лори (и двамата с малки роли в „Казабланка”) се справят сравнително добре като лошите момчета. За съжаление Мери Астор е абсолютно неподходяща за ролята на femme fatale. Изпълнението й е откровено глуповато, лишено от чувство, твърде изкуствено и на моменти непоносимо отегчително. Като си помисля, че за тази роля са били спрягани Оливия де Хавиланд, Рита Хейуърт и Ингрид Бергман… ми става тъжно.

Какво прави този филм класика? Защо не е изпаднал в пълно забвение, както много други филми? Заснет за около два месеца, преди 66 години и с бюджет от няма и 300 000 долара, как така е актуален и днес? Отговорът на тези въпроси се крие в главния герой, частния детектив Сам Спейд, и най-вече в човека, който го изпълнява – Хъмфри Богарт (1899–1957).

Рик Блейн от „Казабланка” е кажи-речи точно копие на Сам Спейд от „Малтийският сокол”. Емблематичен tough guy – женкар, циник, куражлия и умник, на който му сече пипето повече, отколкото на останалите. Във всяко отношение. Нечие друго изпълнение вероятно би направило повторението на един такъв образ банално и отегчително, но не и това на „Боги”. Разликата е, че в „Казабланка” Хъмфри Богарт има много сериозна подкрепа по отношение на изключителната актьорска игра, докато тук той е практически сам. Именно на този своеобразен моноспектакъл изцяло се дължи класическият статус и неостаряваща привлекателност на „Малтийският сокол”. Съмнявам се да са много актьорите като Хъмфри Богарт, които могат собственоръчно да осмислят цял един филм, който да се гледа 50 години след смъртта им.

Ако сте почитател на Хъмфри Богарт и не сте гледали този филм, значи нищо не сте гледали. Ако сте фен на криминалетата – определено ще ви хареса. Искате екшън, специални ефекти, елфи, тролове и разни други изроди? Не го гледайте. За всички ценители на актьорското изкуство прогнозирам едно чудесно приключение. Животът е преходен, изкуството – вечно.

–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=191204#191204