По някой път се чудя защо въобще SciFi Channel ги снима тези така наречени свои оригинални продукции, както и кой ли пък ги гледа. Последното всъщност не ме озадачава толкоз – след като явно и аз самият им хвърлям по едно око, предполагам, че и немалка част от останалите любители на фантастични телевизионни продукции са ги видели в един или друг момент. Първото обаче е чиста загадка – не мога да си спомня последния път, когато някой от самостоятелните им пълнометражни филми е бил нещо повече от приемлив, при това с условности, и най-вече ако човек е склонен да си затваря очите за някои дребни или съвсем не толкова недостатъци.
Не, че филмът е нещо кошмарно – в един идеален случай дори е забавен. Даже, ако не ви впечатлява факта, че е поредното не особено умело създадено копие на „Индиана Джоунс“ (или може би ако легендарната поредица никога не бе създавана), то е възможно да бъде дори приятен. Сиреч, като класически приключенски филм бива – има прилично темпо, има известно напрежение, има елементи на ужас, освен фентъзито, или при подходящо настроение се зяпа. Небрежно.
Във всички други случаи обаче историята започва да издиша – и колкото по-задълбочено я погледнем, толкова повече. Заготовката като цяло не е лоша. Доколкото е малко спекулативно до къде точно се е простирала империята на ацтеките, интригата се базира на идеята за някакви оцелели нейни представители в още по-северна посока – всъщност, в Гранд Каньон, заглавието е достатъчно красноречиво. Именно там изчезва при тайнствени – за героите, не за зрителя – обстоятелства експедицията на археолога д-р Джордън, а по нейните следи тръгват неговата щерка накуп с дузина авантюристи. Големият ужас настъпва, щом се сблъскват с древното ацтекско божество Куетцакоатъл, което – като всички представители на тамошната висша фауна – е доста неприятна, кръвожадна змийоптицеподобна гад. И само толкоз – изчерпахме дълбочината.
Ефектите иначе са общо взето прилични – SciFi е достатъчно голям и богат канал, за да си позволи да докара свястна визия – а тъй като действието не предполага нищо впечатляващо, то и сценарият като цяло, може да се каже, се ядва. Като решението лентата да се развива в края на деветнадесети век, колкото и да е индиана-джоунсовско – или, по-точно, макар и още петдесетина години по-рано, все пак с по-антикварна обстановка – не е лошо. С което вече опираме до кастинга.
И може би именно тук енигмата се разплита – ако се чудите защо се заснемат тези иначе посредствени творения, то отговорът като нищо може да бъде следният – за да не забравим набързо някои иначе популярни доскоро лица. Защото почитателят на фантастиката от малкия екран е верен като старо куче, но веднъж щом шоуто свърши, напълно логично се пренасочва към следващия пантоф.
Едно от интересните явления в жанра, между другото, е че актьорите имат навика да се движат на стада – затова не е и изненадващо, че изключая най-централните персонажи, често се срещат сходни, ако не и едни и същи екранни двойки или екипи. В случая положението е точно такова – начело с Майкъл Шенкс и Джей Ар Борн, съответно подвизавали се като Даниел Джаксън и Мартуф, почти целият кастинг е участвал в един, два или няколко епизода на Старгейт, основно SG-1, тук-таме – Атлантис. Изключение май прави само Шенън Дохърти, всъщност в главната роля.
Може би пък това е повод феновете на SG също да си поприпомнят старите физиономии – за което, като почитател, ще му дам мъничко бонус, въпреки че не са в най-добрата си светлина. А и както вече споменах, „The Lost Treasure of the Grand Canyon“ не е чак толкова безкрайно слаб, зяпа се, и ако наистина нямате какво друго да гледате, можете и да му хвърлите едно око. Ако имате нещо планирано обаче, по-добре го оставете дълбок резерв, заровен някъде из Шайенските възвишения.
За този автор
