По правило, филмите за ритуални серийни убийства доста си приличат. Това, което ги различава до някаква степен, е доколко сценаристите са се справили с идеята за постоянно напрежение и сложна фабула със съответните и митологични корени. Както и, неизбежно, актьорския състав.
При „The Horsemen“ предпоставките за прилично зрелище никак не са лоши, и до един момент изглежда сякаш новата лента с Денис Куейд ще се подреди сред относително успешните попадения в жанра. В центъра на събитията се озовава Ейдън Бреслин – неотдавна овдовял детектив, баща на двама сина, комуто освен със семейната драма ще се наложи да се справя и със сложна и особено жестока поредица убийства, в чиято основа лежи библейското сказание за Четирите конника на Апокалипсиса.
С други думи, солидно звучаща постановка, с която обаче Йонас Акерлунд и Дейвид Калахам не са успели да се преборят особено успешно и оставят твърде много развързани краища. Самият паралел с Библията остава относително неясен, методите на разкриване на елементите в последователните стъпки на разследването – също, а огромният завой, който сюжетът взема в един момент, и мотивировката с твърде силния си емо-привкус са меко казано странни. Може би дори прекалено меко, тъй като именно движещият мотив, както се оказва, в цялата си тривиалност, съвсем спокойно минава и за откровено глупав.
Всичко това обаче би могло да се преживее, ако не беше ужасяващо елементарният диалог и непретенциозната актьорска игра. Денис Куейд е актьор, който харесвам от край време, въпреки че в биографията му няма чак толкова много запомнящи се, а и въобще централни роли. Опитът му да лансира представление ала-Пачино, обаче, с все гръмогласните изригвания и удряне по масата, не може да мине за никак успешен – в най-добрия случай и с много условия, сносен. Отгоре на всичко, няма един отличаващ се с нещо партньор на екрана, който да му приглася поне отчасти подобаващо, а най-голямото разочарование е може би китайката Жанг Зии, която сме виждали в далеч по-добри роли. Колкото до Лу Тейлър Пучи – на моменти младокът е откровено дразнещ – както всъщност и Патрик Фюджит, и Ерик Балфур, и въобще остатъка от по-младото присъствие.
Въобще, в резюме, филм с потенциал, останал обаче нереализиран – не толкова заради това, че има сходни елементи с останалите представители на жанра, а сам по себе си. И въпреки, че лентата на практика се гледа, не оставя онова усещане на удовлетвореност, което обикновено носят със себе си качествено изпълнените подобни.
За този автор
