Sunshine (2007)

50 години напред в бъдещето Слънцето умира, а Земята е скована в постоянна зима. Екип от осем души лети в космоса на кораб-бомба с мисията да запали Слънцето отново.

Трябва да призная, че когато за първи път чух синопсиса на филма "[b]Sunshine[/b]" ([i]Проектът: Sunshine[/i]) ми идеше да се захиля искрено. Спря ме прекрасния трейлър и музиката му – известното от "Реквием за една мечта" произведение на [b]Clint Mansell – Lux Aeterna[/b]. Чак сега, след като съм изгледала филма осъзнавам колко добре се вписва тази музика в атмосферата и характера му. Sunshine forever, наистина.

Успях да се преборя със скептицизма ми относно сюжета на филма, подсилен от дочути коментари, че бил подобие на "The Core" ([i]Ядрото[/i]), който успя да бъде нереалистичен дори за жанра фантастика. Реших да му дам един шанс, както заради актьорския състав и режисьора – Дани Бойл, така и поради носталгия – в последните години интересните и добре направени научно-фантастични филми са наистина толкова редки, че дори и един неуспешен опит е по-добре да бъде видян и разкритикуван, отколкото да отмине незабелязано. Колко по-добре, че опита се оказа успешен.

50 години напред в бъдещето Слънцето гасне в следствие на аномалия, с която астронавтите от Икар II ще се опитат да се преборят с помощта на специален взрив. Всеки желаещ допълнителна научна информация може да я потърси на официалния сайт на филма, тъй като създателите наистина са се постарали с обосновката. Нея няма да я чуете обаче във филма. Филма е за нещо друго.

Седем години преди настоящия момент е бил изпратен друг екип, който очевидно се провалил в мисията си. Бомбата, с която лети Икар II е последната, която може да се построи със земните ресурси и от шестнадесет месеца осемте души на борда летят към Слънцето с мисълта, че са последният шанс на всички. Полета им е вече към своя край, но най-вълнуващото, най-интересното, най-страшното тепърва им предстои.

Наистина е невероятно как Дани Бойл е успял да предаде усещането, че има нещо повече от това, което виждаме. Успоредно с космическото пътуване, заедно с героите сме изправени пред едно психологическо пътешествие с крайна спирка – Слънцето. Теология и наука започват да се смесват пред идеята, че човек може наистина да се срещне със Създателя си – защото нима според науката всички ние не сме само звезден прах?

Няма и да се опитвам да описвам обратите и изненадите във филма, защото несъмнено това, което наистина успява да те направи съпричастен е неизвестното. Не знаеш какво да очакваш, какво може да се случи и като се случи не знаеш как да го тълкуваш. Ако въобще подлежи на тълкувание. Когато отговорността тежи повече от всякога и напрежението и умората взимат връх, нима всичко, което виждаш е реалност? Нима всичко, което се случва е действително?

Sunshine е вероятно най-кинематографичния филм, който Бойл е правил досега. Светлината, картините, които виждаме, звуците, които чуваме са изпипани до последния детайл. Актьорската игра е на много високо ниво, с достатъчно време, за да вникнем в образа на всеки един от екипажа – дори само с една-две сцени. Режисьора обаче не ни занимава с историята на героите, това, което е минало, е минало. Важни са техните действия и решения сега, когато всичко зависи само от тях и само те могат да поемат отговорността за собствените си постъпки. Действието се развива от плавно през бързо до шеметно препускане в края на филма, през най-разнообразни визуални похвати, които те карат да усетиш вълнението, страха и емоцията на участниците.

Филмът започва с един човек, който се взира в слънцето и се къпе в сиянието му. Когато някой стои потопен в мрак, той се чувства самотен, депресиран и уплашен. Мракът е вакуум, липсата на нещо и човек ясно се разграничава от него. Нима е възможно, когато стои потопен изцяло в слънчевите лъчи, да се чувства различно? Възможно ли е това, което получаваме от Слънцето да е повече от очевидните светлина и топлина? Възможно ли е…

Lux aeterna!

–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=6798

За този автор

Деница Божинова

See author's posts