Не си спомням нито кога за пръв път прочетох „Мизъри“, нито пък кой ми я даде. Но съм запомнил как я изчетох на един дъх, до късна нощ или ранна сутрин, а след това прелиствах определени пасажи отново и отново. Сега тези, които са пропуснали шанса да я прочетат навремето, могат да си вземат второто издание, и безпаметно да се гмурнат в мрачния океан от болка, отчаяние и безнадеждност, който книгата разстила пред смутения читателски поглед.
Известен писател претърпява тежка автомобилна катастрофа насред нищото, но за щастие е намерен от своя почитателка, която по една случайност е и медицинска сестра. Щастието обаче се оказва измамно, защото той всъщност попада в плен на спасителката си, в капан, от където няма измъкване. Единственият начин да избегне затягащата се около врата му примка е да пише; при това да пише така, че да задоволява капризните прищевки на своята похитителка.
Ужасът има много лица. Девствен, първичен страх от досега ни със свръхестественото и непознаваемото; или пък отвращение, когато срещнем нещо отвъд представите ни за красиво и естетично; а защо не и детинска, наивна боязън от чудовища, вещици и дракони. Има го обаче и обикновения, делничен ужас, лишен от неразбираеми отсенки и нереални създания, болезнено истински, с пълзящи ледени тръпки. Той те сграбчва внезапно за гърлото, ръфа неумолимо съзнанието, разяжда спомените, изпива въображението и те оставя като куха черупка на предишното ти аз, зъзнещ в мрака на безизходицата. Това е Стивън Кинг. Това е „Мизъри“.
Трудно е да не симпатизираш на обречения писател Пол Шелдън, който удължава агонията, наречена негов живот, с всеки написан ред, бори се секунда след секунда за всяка глътка въздух, изплитайки нишката на живота си от изречения, параграфи и препинателни знаци. Наред с това, обаче, е невъзможно да избегнеш ужаса, който се стоварва като чук върху болното му тяло, върху разпадащото се съзнание, върху личността, свита до вегетиращ ембрион. Това е Стивън Кинг. Това е „Мизъри“.
–
Повече информация от страницата на ИК „Бард“…
За този автор
