Самата идея да гледаш документален филм в киносалон – ако ще да е на Мартин Скорсезе, и дори да е за Ролинг Стоунс – по никакъв начин не ми звучи подходящо. Този тип филми предполагат да имаш условията за известно съсредоточаване и относително спокойно размишление, особено ако те интригува тематиката, а обкръжението на няколко десетки или повече хора, половината от които хрупат пуканки, далеч не предразполага към нищо подобно.
И няма да е този филмът, който ще промени мнението ми по въпроса, макар и по коренно различна причина. Защото „Shine a Light“ е истинско удоволствие на широк екран, и с колкото по-добро озвучение – толкова по-добре. Но това е така, просто защото не е същински документален – сам по себе си е един голям концерт, или по-точно над двучасов мегамикс от два концерта на Стоунс, съчетани с някои архивни кадри и сцени от процеса на създаването му.
Даже бих стигнал до там да кажа, че за легендарно име в режисьорския занаят като Скорсезе настоящият филм пада доста под обичайното равнище. Наистина, в началните кадри подчертано се вижда с какво усърдие е правен, до най-дребните детайли, че и с майсторлък, който се усеща безспорно, и все пак нещо се губи. И то в неговата, документалната част. Звучи съвсем нормално шесткратно номинираният и веднъж носител на Оскар режисьор да фамилиарничи и да се шегува с най-дълголетната група на всички времена, направила рекорден концерт с повече от двумилионно присъствие навръх 45-годишнината си – от една порода са – но не е никак интересно. За сметка на което заема около двадесетина минути доволно скучно екранно време. От там нататък, между концертните изпълнения се включват любопитни откъси от животописа на британските рок-легенди, но пък и те се губят до известна степен в паузите. И впечатлението, с което останах най-накрая, е че Мартин Скорсезе е заклет почитател на Стоунс, и наистина е имал най-доброто желание да направи филма, който заслужават, и абсолютно не е успял – точно поради пристрастието си. А дупките се запълват от ошлайфания с десетилетия майсторлък.
Точно на другия полюс са самите Ролинг Стоунс. Гримът може и да не прикрива толкова добре навъртяните години, но музиката им не е мръднала и на йота, а танцуващият като пощуряло хлапе – с тяло на хлапе – Мик Джагър, при всичките си шейсет и пет години, е картина, която просто не се забравя.
С други думи, „Shine a Light“ е най-вече изживяване, не толкова филм. Същото като концерт на живо. Ако сте фен на рока, ако сте фен на Стоунс, не бива да го пропускате в абсолютно никакъв случай, но ако очаквате нещо екранно, той просто не е за вас, а не заслужава да ви оставя разочаровани.
За този автор
