„Непобедимите: Хроники на звездните рейнджъри“
„Звездни рейнджъри“. Това ще да е произведението, породило най-много разгорещени дискусии, дори пререкания, но пък само и единствено по косвен път. Романът сам по себе си е един от множеството безспорни върхове в творчеството на Робърт Хайнлайн, и съвсем типично в негов стил представлява дълбоко философска, психологическа, социална научна фантастика, макар и да се развива на военен фон. От своя страна, преди малко повече от десет години, Пол Верховен – не по-малко изтъкнато име, но в друга среда – буквално обърна реда на понятията, създавайки военен екшън с фантастични елементи, като акцентът върху останалите понятия, съответно, се оказа реципрочно минимален.
Естествено, този разрив в концепциите мигновено раздели реакциите на единствените два възможни лагера. И няма значение дали ще си призная без натиск, че принадлежа към този на разочарованите, по-важното е, че обикновено се намират и такива хора, които да изразят недоволството си чрез конкретни действия.
Анимационната поредица „Roughnecks: The Starship Troopers Chronicles“ може и да не постига невъзможното, пресъздавайки пълноценно Хайнлайн на малкия в случая екран, но огромното старание и положения за максимално приближаване до заветната цел труд изпъкват почти постоянно.
Няма спор, че анимацията има по-широки възможности от игралния филм, наистина, но в крайна сметка разликата се определя понякога и от основополагащи дреболии, колкото и това да звучи като оксиморон. Като тази между „Стоманените маймуни“ на големия фантаст, опаковани в своите свръхтехнологични костюми, и войничетата от едноименния филм. Още повече, че дори през далечната 1997-ма възможностите за съчетание на анимация и класическо кино не бяха чак толкова за подценяване.
За сметка на това, „Roughnecks“ си позволява доста сериозно сюжетно отклонение и съвсем не претендира за екранизация, което го прави своего рода още по-любопитен сериал. Всъщност действието няма почти нищо общо с романа, изключая главните действащи лица, и е разпределено в осем последователни мисии от по пет епизода. А може би най-парадоксалното е, че в същото време все пак заема елементи и от първия филм – включително самия Верховен като продуцент, но някак си успява да постигне дори амалгама от двете и да се настани в златната среда, която евентуално би могла да задоволи и двата типа зрители.
Като чисто техническо изпълнение, сериалът също не страда от някакви симптоматични дефекти – анимацията е на великолепно ниво за края на деветдесетте години на миналия век, а що се отнася до диалога и звуковото оформление, дори е номиниран (и печелил) Еми. Така че едва ли има особена причина да не му се насладите.
За този автор
