От време оно съм с две ръце за британската малоекранна фантастика. Може би защото някои от най-ранните ми спомени от телевизионния екран са свързани с „Чоки“, новозеландския „Децата на Сириус“ – в крайна сметка, също доминьон на Нейно Величество, или „Седморката на Блейк“. А още по-вероятно, защото просто я правят по-друга. С албионския му специфичен хумор, с местната традиция да се поръбва със сериозна нишка дори най-несериозната щуротия, пък и различната перспектива, де що носи печата на БиБиСи от всички страни обикновено се гледа.
От друга страна обаче, не мога да си прехапя езика и да не призная, че британците редовно го удрят на живо плагиатство. Не, че ги съдя особено. Най-малкото, американско-канадската школа ежесезонно, че и полусезонно залива нишата с нови продукции, а на един „Доктор Кой“ в края на краищата сигурно трудно се деяни. Не че не го и правят качествено в обикновения случай, най-често с цената на голяма доза, но уместна подигравка – например, какъв по-добър начин да се надсмееш над цялата мистично-здрачна истерия от една напълно сериозна паранормална драма от типа на „Да бъдеш човек“, току що започнала втория си сезон, или пък да подлееш вода на политически коректните легендарно-героични фентъзита, в които Орфей се оказва негър, подбъзиквайки собствената си Артуриада в „Мерлин“. Но пък все някога настъпва времето, когато удря и отката, и поименно „Демони“ задължително трябва да виси като обица на ухото на британските студия.
Нека вземем „Бъфи“, сменим пола на мис Съмърс и го пренесем в старата свръхестествена клоака Лондон. Това би трябвало да е забавно, и ако англичаните не се бяха опитали съвсем да докарат огледален образ на Джос Уедън, то сигурно щеше и да се получи. Силата им обаче просто не е в американския тип фантастични сапунки, и поредицата издиша за не повече от петнадесет минути – като нищо чудно, че е оцеляла за точно шест епизода.
Накратко, Люк – за своя изненада – се оказва последния наследник на фамилията Ван Хелзинг, и от училищен лигльо изведнъж прераства в ловец на паранормална сволоч. Инициатор се явява позастаряващия бивш сътрудник на татко Ван Хелзинг, Рупърт Галвин, помежду другото и американец – вероятно в отговор на всичките онези малко смешновати английски персони в американските продукции, а цялата дандания се случва съвсем преждевременно, за да има и известна конфузия. Съпътстват още сляпата Мина Харкър – същата Мина, грешка няма – с враческите си способности, както и невероятно дразнещото желаещо-да-бъде-гадже Руби. Като не бива да пропускаме и мама, която хал хабер понятие си няма, и даже стана рима.
Въобще, Бъфи та дрънка, но за сметка на което пълен провал. В интродукцията си серията грабва с жизнена музикална тема и готин CGI, който може би ще ви стимулира за един-два епизода, ако сте упорити, преди скоротечно да си намери мястото в канала. Просто неистовите опити на британците да направят лафова комедия от сценки, неподкрепени от основна история, се оказват комични сами по себе си, стига да притежавате и известна мазохистична нагласа. Хвърчат тъповати реплики, Филип Гленистър почти успява да глътне акцента си, за да сервира „цялата енчилада“, а когато и анимацията отстъпва на класическите британски гумени маски, то нещата съвсем се омазват – това още при първата голяма гад, с птичия и клюн.
Жалко наистина, защото в случая говорим само и единствено за нереализиран потенциал – иначе серията дава по някой намек тук-там, че е щяла да се опита да навлезе в нишата на „Торчууд“, но просто остава безкрайно далеч от категорията на уелските серии. Или с други думи – не си губете времето. Не че шест епизода са нещо много, но ви остава толкова голям и по-качествен избор, че „Демони“ напълно да си заслужи забвението. И все пак – язък. Не толкова за нереализацията, винаги има по някое неуспешно шоу, колкото за BBC, и дано наистина не се впускат повече в подобни авантюри, на мястото на които да бъде излъчено нещо наистина стойностно. Както добре знаем, че умеят.
За този автор
