Както самият Силвърбърг признава, „Книгата на черепите“ не е точно фантастика. Макар търсенето на вечен живот да е елемент на жанра, бих казал, че тази творба е по-скоро едно мистично пътуване, история, която не разказва толкова за участниците в нея, колкото за самия читател. Роман, който те кара да се замислиш, да се замислиш над себе си и света, който те заобикаля.
И макар проблемите поставени във фокуса от американския фантаст да изглеждат на пръв поглед местни, чисто американски, това далеч не е така. Нима упадъкът на нравите, вярата в бог, превърнала се в рутинирано суеверие, разводите или наркотиците да са проблеми само на тамошното общество? А това са само по-дребните детайли, които прехвърчат покрай прелитащите край героите картини в препускането им към една мечта. Освен тях авторът обръща внимание на цял спектър проблеми – през търсенето на мистичното лежащо отвъд способностите на съвременната наука до ксенофобията и отношението към хомосексуалните членове на обществото.
А иначе атмосферата е една правдоподобна снимка на онази част от човешката история, в което се развива действието. Дори само хипито-стопаджия с невероятно живия си образ е крещящ пример за това. Един истински поклонник на силата на цветята, който дори брутално потъпкан морално, не надига юмрук, е частица от това, което човек не може да види в друго време.
Четиримата главни герои, през очите на които поглежда автора, са една невъзможна компания, която може да се срещне само в академичните общности на университетските кампуси. Подбрани са така, че когато всеки от тях разказва ни дава различна гледна точка, като при всяка промяна, се променят и стила, и изразните средства. Последното Силвърбърг успява да направи толкова убедително, че човек забравя, че автор на всичко това е един и същ човек. Говори ли евреинът Ели, говори той, а не фермерският син Оливър или богаташкото момче Тимъти. Геят в компанията Нед пък е точно това, което очакваш да бъде. Само че по-реален, а не от онези филмови типажи, които формират обществената представа за хомосексуалистите.
„Книгата на черепите“ ми напомня по някакъв начин за онези великолепни философски книги на Рей Бредбъри, към които ако не подходиш с необходимото настроение, вероятно ще захвърлиш. Само че, за разлика от него Силвърбърг пише по-земно – по-малко отвлечено, с чисто уличните изразни средства, дори вулгаризми, които човек очаква от група млади, разкрепостени модерни мъже. Разказва, без да скрива нищо, без да се стреми към изчистеност на донкихотовския рицарски дух. Прави го обаче без да се загуби нито частица от това що е ценно в подобен роман.
–
[b]Повече информация от страницата на ИК „Бард“…[/b]
За този автор
