[b]Rachel Getting Married (2008)[/b]
Историята за уикенда преди сватбата, проблемите на едно семейство, разбито от наркотиците и драмата възцаряваща се покрай бракосъчетанието в подобна ситуация определено не се нарежда измежду личните ми идеи за добро прекарване на времето. Като за началото поради простичкия факт, че заедно и поотделно тези неща сме ги гледали, чели и слушали толкоз много пъти, че е малко трудно да бъдем сюрпризирани приятно. Дори да има начин да се направи любопитен филм на тази тема, бих казал че Джонатан Дим не го е напипал.
И така бившият модел Ким, героинята на Хатауей, се завръща след дълго лечение в клиника за пристрастени и измежду първите събития, на които присъства е сватбата на сестра си – Рейчъл, изиграна от Розмари Де Вит. И ако оставим настрана това, че родената в Бруклин актриса прави страхотна роля, бих казал дори блести както никога не сме я виждали, в лентата остава едно голямо празно пространство, запълнено с иронията, с която се отбранява Ким от света и дребните и недотам дребни спънки по пътя към консолидирането на семейството й като такова.
Редуването на лековати с тежки драматични моменти е измежду основните характеристики на филма разказващ историята на сватбата на Рейчъл. И до известна степен дори човек може да се почувства като участник в нея, което обаче в конкретния случай не е голям плюс, имайки предвид, че усещането е по-скоро за някаква документалност, отколкото за игрално кино. Последното забърсва частиците художествена стойност, които евентуално зрителят би видял, и оставя лентата в празнината между два жанра.
Темпото, с което се развива историята, подредбата на случките също се нарежда измежду проблемите. На места зрителя се чувства все едно вече не е част от процеса, че лентата вече не е насочена към него и не се опитва да взаимодейства с него. За това спомага прескачането от една сюжетна линия – тази на героинята на Хатауей, към другата – тази на семейството. В един момент на човек започва да си мисли кога ли режисьора ще реши кое е основното и кое – вторично. Ако изкушението от блестящата игра на номинираната за Златен глобус актриса е толкова голямо, трябваше да и бъде отделено повече внимание, ако ли пък основната фабула е по-важна, паралелните сюжетни линии са застъпени в прекалено голяма степен.
И така се получава наистина жалко. Някак си не е честно, един актьор или актриса да направи едва ли не ролята на живота си в един не особено впечатляващ филм. И макар че досега лентата се е окичила с немалко награди и предизвика предимно позитивна реакция от критиката, която потупа по рамото и режисьор и сценарист, не мога да спра да си мисля, че в голяма степен това се случи, предимно, за да могат основните награди да не остане нереалистичен мираж за Хатауей. Или просто не съм разбрал, даже по-скоро видял, посланието, което отправя лентата.
За този автор
