[b]Queen – The Cosmos Rocks[/b]
2008, Parlophone/Hollywood
Line-up:
– Paul Rogers – Vocals
– Brian May – Guitars / Bass
– Roger Taylor – Drums / Bass
Tracklist: 1. Cosmos Rockin’; 2. Time To Shine; 3. Still Burnin’; 4. Small; 5. Warboys; 6. We Believe; 7. Call Me; 8. Voodoo; 9. Some Things That Glitter; 10. C-lebrity; 11. Through The Night; 12. Say It’s Not True; 13. Surf’s Up… School’s Out!; 14. Small Reprise
Ако по някаква, бог знае каква причина сте очаквали да прочетете за свръхестествения ренесанс на Куин без Фреди Меркюри, по-добре оставете това ревю, чуйте албума няколко пъти, и след това си го дочетете. Никога не съм го казвал толкова директно, но подозирам, че за всяко нещо си има пръв път.
За мен лично тази група представлява особено скъп спомен – тя, последвана от Роксет, е първата формация, която прослушах целенасочено, а не като отделни песни по сборни касетки; Куин са и първите, които съм издирвал като албуми, а концертът в памет на Фреди е първият подобен, който съм гледал, било то и само по телевизията. Но не е в това точно въпросът, а по-скоро в абсолютната ми увереност, че не съм единственият, изпитващ в някаква степен подобни сантиментални чувства.
И, в този ред на мисли, ум не ми побира издаването на „The Cosmos Rocks“ с тяхната марка. Камо ли след седемнадесет години, пък било и то подчертано „+ Пол Роджърс“. Не ми се иска просто да мисля дори за комерсиалност, но не е като да не звучи именно по този начин, а и резултатът хич не се класира за опровержение.
Наистина, британците са приятна, но далеч не впечатляваща рок-група и по принцип, и това, което ги превръща в икона, е геният на един единствен човек. Фреди, Куин – то е почти същото. В крайна сметка, всеки друг там е доказано умел що се отнася до нивото на изпълненията си, но не някакво явление от особено голям калибър. Дори Брайън Мей. И в „The Cosmos Rocks“ това се усеща за минути.
Ако има едно попадение в целия албум, то е може би „Time to Shine“, извън нея следват цяла дузина съвсем обикновени парчета, от които едно не блести с каквото и да било. Рок’енд’рол е – да, добре. Наистина, не е от средна ръка – то и опитът си казва своето, в крайна сметка – още по-добре. Но само толкова. Може да подръпне някоя носталгична струна, най-много, и то евентуално.
И въпреки че албумът всъщност ми допадна общо взето, с емблемата отгоре по-скоро ме отблъсква – предизвиква ме да очаквам повече, при това много над това, което реално представлява, и причината съвсем не е в оттеглянето в заслужена почивка на Джон Дийкън. Затова – не очаквайте и вие. Тогава си заслужава да го чуете, почти.
За този автор
