Джак Спрингфилд беше съвсем нормален човек. Пенсиониран съдия от богато семейство, той седеше в люлеещото си кресло на верандата на къщата си и съзерцаваше заснежените върхове на планината, в която се намираше малкото му имение. Любуваше се на прелестния залез, за поклащането на дърветата, които лекия ветрец събуждаше от време на време, любуваше се на поляната пре дома си и на цветните лехи, които жена му беше засадила.
Беше щастлив човек, който намираше очарование във всичко, дори в облаците комари, които щурмуваха къщата, и които от време на време отпъждаше с нервно движение. Имението му беше доста отдалечено от близкото село и Джак се радваше на усамотението, както може да се радва единствено човек прекарал 40 години от живота си в големия град. От време на време задрямваше, но комарите бързо го връщаха от света на Морфей в реалния свят. Това спокойно съществуване продължи само до мига в който Джак започна да изчезва. Всъщност той изчезна само за очите на жена си, ако можеше да се довери на собствените си сетива, а човек разумен като него определено можеше, той се озова в някаква почти гола стая, в която имаше само една желязна маса, два стола, едно футористично устройство и едно същество, което колкото и да приличаше на човек, съвсем очевидно не беше човек.
– Вие какво правите тук? – попита хуманоидът.
– Ами…
– Да не сте новият ми помощник?
– Май не.
– Май не или, не изяснете се за бога.
– Ами в действителност не знам.
– Как така не знаете – учуди се съществото – Кой сте вие, щом не сте
новият помощник?
– Ами… Аз такова… Не знам.
– Как така не знаете. Съвсем очевидно сте разумно същество, нали така?
– Май да.
– Макар че говорите някакъв варварски език имате названия на различните
предмети – одушевени и неодушевени, нали?
– Съвсем определено, да.
– Значи по някакъв начин назовавате себе си, нали?
– А-а-а, вие питате за името ми. Да, да, естествено знам как се казвам.
– Е няма да е зле да ме светнете по въпроса, защото все пак е културно
когато човек влезе някъде да се представи, особено когато нахълтва в чужд
кабинет при непознат човек.
– Аз?!? Аз не съм нахълтал.
– Ооо, по дяволите, все едно. Кажете ми кой сте и какво правите тук.
Човек отхвърля нещо, когато му е донякъде непонятно. Мозъкът Джак не отхвърли тази ситуация, въпреки че беше абсурдна, само защото тя не се вписваше в никакви негови представи, тоест тя беше толкова абсурдна, че не можеше да не бъде вярна. Ако беше сън скоро щеше да се събуди, а ако не беше може би е по-добре да обясни на този "човек" кой е и как е попаднал тук. След като размисли по този начин Джак каза:
– Ами вижте сега, съвсем спокойно си дремех на верандата и съзерцавах природата и без нищо да чуя или видя, изведнъж попаднах тук. Казвам се Джак Спрингфилд и знам защо съм тук и къде е това тук по малко и от Вас.
– Май се досещам какво е станало. Чакайте да проверя в компютъра – каза хуманоидът и сложи ръце върху нещо, което макар че не беше физически свързано с футористичното устройство на масата, което очевидно беше компютъра, някак си имаше връзка с него, поне такова усещане имаше Джак.
"Може би инфрачервен порт или някаква друга дяволия" – помисли си той.
– Да-а. Вече е ясно поне едн: Вие се казвате Джак Спрингфилд и сте землянин. По професия съдия, бог знае какво е това, възраст… така о-о-о млад сте, гледам нямате и 25 години…
– Ами ако трябва да бъдем точни имам. На 63 съм.
– 63 земни, приятелю, 63 земни. Тук ползваме унифицирани мерки. – поправи го хуманоидът – Та докъде бях стигнал. А да. Та ясно е поне едно. Някой ви е депозирал билет в службата телепортация и те са си свършили работата, както изглежда доста мърляво, но не повече от нормалното.
– И каква е вярната дестинация?
– О, не знам. Билетите не ги пазят, така че не мога да ви кажа нищо определено. Но надявам се, че поне не са сбъркали планетата.
– Възможно ли е?!?
– Малко вероятно е, но се е случвало. Един колега го запратиаха право в центъра на една нова звезда, бог да го прости.
– Съжалявам.
– Няма защо. И без това никой не го обичаше.
– Дали ще Ви бъде удобно да ми кажете къде съм попаднал – попита Джак.
– Зашо не. Вие се намирате в служба "Осветление и отопление", отдел ремонт.
– А по-общо?
– Галактическия съвет. Ние сме нещо като комисия към него. Осигуряваме безпроблемна експлоатация на звездите, доста рискова работа, но необходима.
– Защо рискова – полюбопитства Джак
– Попитайте помощника ми – сопна му се хуманоидът.
– С удоволствие ще го попитам ако го срещна, но…
– Ще го попитате като умрете, ако има отвъден свят.
– Съжалявам. Лека му пръст. Какво стана с него?
– При планов ремонт на едно жълто джудже изгоря. Някой идиот пуснал звездата в експлоатация докато той е работел.
– Ужас!
– Случва се. А с Вас ще направим така. Ако разбирате нещо от звездна механика и ядрена физика можете да ми станете помощник, какво ще кажете?
– Ами аз съм бивш съдия, нищо не разбирам от звезди.
– Жалко. Тогава ще трябва да идете в отдел "изгубени хуманоиди" и да съобщите за изчезването си. Те ще ви намерят, не се притеснявайте.
– Как така ще ме намерят?
– Ами ще ви открият и ще ви пратят там където трябва да бъдете.
– Но аз сам ще ида при тях.
– Още по-добре, значи ще ви открият по-бързо.
– Звучи ми тъпо, но щом казвате.
– Да, да. Ще ви поръчам телепорт. Дайте си картата.
– За жалост нямам такава.
– Излезли сте без пари? Крайно глупаво от ваша страна.
– Пари имам, но земни.
– Не стават. Ще Ви поръчам на моя сметка, наблизо е и няма да е скъпо, но да ми ги върнете.
– Няма проблем, веднага щом се сдобия с такива. Благодаря – каза Джак, но като се огледа разбра, че съвсем не говори на когото трябва. Беше се озовал в съвсем друг кабинет. По-богато обзаведен, с дъбово бюро и кожени столове за посетителите. С големи шкафове и библиотеки и много цветя, съвсем непознати разбира се. Човекът срещу него също беше съвсем друг.
– Не знам за какво ми благодарите – каза той – но въпреки това – моля, няма защо.
– Аз не на Вас.
– Аха, предполагам, че сте нов тук и не сте свикнал с телепорта.
– Да.
– Нищо ще свикнете.
– Това служба "Изгубени хуманоиди" ли е?
– Абсолютно.
– Ами искам да съобщя за изгубен човек.
– Име?
– Джак Спрингфилд.
Човекът попълни името във формуляра, който беше се озовал незнайно как в ръцете му.
– Име на изгубилият се?
– Джак Спрингфилд.
– Адаш?
– Не самият аз се изгубих.
– Интересно. Как стана това?
И Джак му разказа цялата история.
– Дааа. Тия от телепорта определено са клоуни, а и вие по-добре да бяхте използвали кораб, щом не сте свикнал.
– Нямах избор. Аз изобщо не исках да ходя никъде.
– Случва се понякога. Но доколкото виждам тук – каза човекът от службата за загубени хуманоиди и посочи екрана на компютъра – Вие сте съвсем правилно изпратен тук. Изглежда нашия председател е наредил да Ви докарат при него.
– Кой председател?
– На галактическият съвет.
– И как разбрахте? Човекът, с който говорих преди Вас каза, че билетът ми го няма.
– Няма го, но вие имате уговорена среща с председателя и тя би трябвало да се провежда в момента, а вие съвсем очевидно не сте там. Освен ако не сте от онези, цефеяните, дето могат да бъдат едновременно на няколко места.
– Не съм.
– Е значи ви намерихме. За първи път става толкова бързо. Дайте си картата и ще ви поръчам телепортация.
– Ами нямам.
– Уф. Добре де, на наши разноски тогава.
– Бла… – започна да казва Джак, но усети, че вече не е в отдела за загубени хуманоиди. Намираше се в голям кабинет с резбована ламперия и интересни лампи по стените. Полилеят, от който идваше основното осветление беше кристален, но от някакъв много интересен кристал, който искреше във всички цветове на дъгата и въпреки това не променяше цвета на светлината. Сякаш кристалите блещукаха без да пречупват светлината. Зад махагоновото, дали беше махагоново, бюро седеше мъж на видима възраст 45-47 години,
облечен в черно двуредо сако, бяла риза с тъмносиня вратовръзка
– Моля, моля. Седнате. Чувствайте се като у дома си.
– Благодаря. Вие сте председателя?
– Да аз съм. А вие закъсняхте. Предполагам не по ваша вина.
– Имах проблеми с телепорта.
– И аз така предположих, като не се появихте навреме. Постоянно го бомбардираме с резолюции, но ефекта е никакъв – работят си все така калпаво. Но в повечето случаи след някой друг опит човек стига там закъдето е тръгнал.
– Е да, ако знае за къде е тръгнал.
– О! Вярно. Не ви казахме. Неприятен пропуск и за нас и за вас. Извинете секретарите ми – като опитен политик председателя прехвърли вината на администрацията си – но нали разбирате – много работа е и хората забравят.
– Да, добре. Не се притеснявайте.
– Не, аз не се притеснявам.
– И все пак защо съм тук?
– Ами вижте сега. Може би трябва да ви запозная с малко история – започна председателя – Когато на вашата планета се зароди жовот назначихме служебен представител на Земата в Галактическият Съвет – една жена, която обаче скоро се отказа от поста, защото й предложиха по-добра работа. След като тя се отказа преценихме, назначихме една семейна двойка – мъж и жена, която се справяше горе долу, но мъжът прояви малко перверзни наклонност – изяждаше децата си и се наложи да го отзовем. Но не се получи лесно,
голяма битка се заформи докато децата му вземат властта. След като я поеха работите потръгнаха, но за жалост май малко поизбързахме, защото се получи голям хаос – едни се молеха на един, други на друг, нали разбирате – сложна ситуация. Затова решихме да ги отзовем и преди около 2000 години по
вашето летоброене избрахме един землянин, който според някои не съвсем достоверни твърдения на майка си бил заченат непорочно, хахаха, нелепост разбира се, но хората й вярваха на горката жена. Та той стана първият
землянин представител на вашата планета в Съвета, което му даваше голяма власт над сънародниците му. Но той не успя да се наложи, даже накрая съвсем го отрекохте и се наложи да го отзовем. Та такава е работата – Вие сте избран за новият представител на Замята. Бяхте грижливо подбран от всичките ви сънародници. Вие сте най-достойният за тази работа.
"Как ли пък не, като ви гледам какви малоумници сте" – помисли си Джак.
– Грешите. В тези работи сме изключително прецизни.
"Господи на глас ли го казах?" – ужаси се Спрингфилд.
– Не. Но не се безпокойте, няма нищо лошо в критиките.
– Е да, нямах нищо лошо наум.
– Е приемате ли?
– Ами не знам. Изкушавате ме. А какви са задълженията?
– Ами да подпомагате развитието на хората и да ги представлявате в Съвета, като второто е почти без значение, защото напредналите цивилизации имат по 1000 – 1500 представители там, така че гласът на Земята е глас в пустиня, така да се каже, също така да карате хората да спазват законите, които може да не са съвсем на ниво, но не са толкова лоши, да насърчавате учените и да наказвате престъпниците. Изобщо всичко, което прави един представител?
– Но това са почти божествени функции.
– Е да ако предпочитате този термин.
– Ами трябва да помисля.
– Защо, доколкото виждам идеята ви се струва привлекателна. Единствената трудност ще бъде да наложите волята си, защото вие сами се отрекохте от, хмм, да го наречем бога.
– Мисля да се пробвам – реши Джак.
– Правилно, такъв случай не е за изпускане. Ето ви личната карта, кабинетът ще ви покаже секретарят Ви, който чака отвън. Не го сменяйте засеха, защото той е работил и с предишния представител и ще може да Ви въведе в работата. Друго не се сещам. Пожелавам ви успех.
Така Джак стана бог. След няколко месеца вече беше навлезнал в новите си задължения и беше поел властта в свои ръце. Сега стоеше доволно в креслото си и си мислеше:
"Ха сега да видим няма ли бог."
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=1948
За този автор
