[b]Persepolis (2007)[/b]
Винаги съм гледал на анимационните филми като нещо повърхностно и несериозно. Е, да, има чудесни примери за обратното – „Corpse Bride“, „Шрек“ и цялата плеяда съвременни анимации, които са по-скоро за възрастни, отколкото за деца. Но така или иначе от подобни заглавия очаквам да ме забавляват с хитроумен сюжет, весели намигания към други филми, интересни герои и приятна картина. Затова и „Персеполис“ ме остави със зяпнала уста, та ми трябваше поне ден да осмисля какво точно гледах и защо един анимационен филм може да бъде по-въздействащ дори и от игрален.
Историята проследява живота на една малко иранско дете, въвлечено във вихъра на политическите промени, засегнали дълбоко родната му страна. Свалянето на шаха, ислямската революция, постепенното отнемане на свободата и налагането на жестоки мерки и религиозна дисциплина, дългата и кървава война с Ирак – поредица от събития, които за нас винаги са били далечен отзвук или не особено интересни заглавия в неделните вестници.
Филмът – поне за мен – е разделен на две части. Първата набляга по-скоро на политическите сътресения, вилнеещи в Иран за дълъг период от време, докато втората е насочена към проблемите на израстването, емиграцията, самотата – все лични и съкровени преживявания. А как изглежда една революция през погледна на дете? Идеализирано и героично, битките са легендарни, манифестациите и лозунгите са въодушевяващи и разпалват въображението на едно малко момиче. Но после започват да изчезват хора. Нейни близки попадат в затвора или биват екзекутирани. Свободата започва да се изплъзва – първо са забрадките, после идва пропагандата, отначало звучаща дори смешно, а после веселието става все по-малко и по-малко, скришно, потайно, зад тъмни и дебели завеси. И за да спасят непокорния дух на вече порасналата девойка, родителите й са принудени да я изпратят в Европа. Оцеляла след война и революция, тя едва не загива при сблъсъка си с чуждата култура, непонятните нрави и стената от предразсъдъци, здраво насадени у всеки западноевропеец. Самотните Коледи, липсата на приятели и семейство, любовните разочарования, неспособността да намери своето място под слънцето – всичко това карат Маржани да се чувства като своя сред чужди и чужда сред свои. А тепърва предстои да вземе трудното и болезнено решение към кой свят принадлежи…
Самата анимация е пестелива, дори схематична (от този тип, в който усмивката е просто ченгелче), почти цялото действие е предадено в черно-бели тонове. Въпреки това всеки от героите има характерни и запомнящи се черти, а дори и най-бегла отсянка на чувства е предадена точно и въздействащо. Озвучаването на ролите е поверено на известни френски актьори – достатъчно е да се спомене Катрин Деньов и Киара Мастрояни.
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=198838#198838
За този автор
