Снимки в Палермо (2008)
Немецът Вим Вендерс е доста особен режисьор – от онези, които печелят по Берлиналето, Кан или наградите Гоя. По принцип сериозен признак за артистичност, неконвенционалност, богато въображение и въобще завидни в същността си качества, които обаче имат и своята контрастна, тъмна половина. Такива творци, поне на големия екран, обикновено ходят по тънкия ръб, от другата страна на който се намира вече абсолютната негледаемост.
Самите им произведения пък често трудно подлежат на някакво резюме, и със „Снимки в Палермо“ нещата стоят точно по този начин. Филмът е до такава степен сюрреалистичен и препълнен с всевъзможен символизъм, че на места не може да му се хване края. А своеобразното емоционално пътешествие на главния герой, материализирано на фона безкрайната палитра адски картини – в търсене най-вероятно на себе си, тъй като подобните нему дирят обикновено именно това – се превръща в лутане, или поне аз от своето място буквално се загубих.
Разбира се, вероятността просто да не съм бил на същата вълна никак не е малка, но самият факт, че трябва да бъда на някаква конректна не говори особено добре за лентата – независимо дали съм аз, или който и да е. Така или иначе, леко непонятни картини, особено течение и темпо в цялата и продължителност, малко странни реплики и като цяло един филм, чийто контекст в никакъв случай не се разбира лесно.
За сметка на това, кинематографията е невероятно въздействаща, а атмосферата на „Снимки в Палермо“ се допълва наистина великолепно от подбрания саундтрак. От друга страна, не особено добро впечатление прави вокалистът на пънкарите Тотен Хозен, Кампино, в ролята на основното действащо лице – световноизвестния фотограф Фин Гилбърт – визуално изключително подходящ за подобен персонаж, но съвсем не толкова впечатляващ в амплоато си на актьор.
Въобще филм, който може би трябва да се гледа няколко пъти, за да може човек постепенно да вникне в детайлите и идеите на Вендерс, но искрено се съмнявам, че мнозина биха има търпението да направят този експеримент със себе си. И въпреки, че вероятно има много дълбочина, и много чудесни хрумвания в него, „Снимки в Палермо“ е точно една от онези творби, където границата по всичко личи е прекрачена, и са подходящи за много специфична и немногобройна аудитория.
За този автор
