Макар че може доста да се говори за сюжета на „Стъклени съдби” на Людмила Алексиева, защото за пореден път авторката доказва, че може да намира интересни истории, които да поднесе на публиката, ще се насоча към другата страна на новия роман, появил се на бял свят благодарение на ИК Сиела. Ще спомена само, че това е роман, разказващ за съдбите на три деца, заченати от едни родители, но родени от различни майки.
А другата страна е преплитането на автентични истории и проблеми с художествената измислица с цел отправяне на зов, на предупреждение. Още с предходния си роман Людмила Алексиева доказа, че го може добре – „Червено злато”. Също както беше и със споменатия роман, докато човек чете „Стъклени съдби” трябва от време на време да си повтаря, че въпреки че зад книгата стои сериозно проучване, интерпретацията е лична; въпреки че проблемите са съществуващи и възприятието на идеите и историите е толкова живо и силно, все пак четем роман, който включва немалко художествена измислица. И това е важно да си го кажем, защото героите на Людмила Алексиева в един момент стават толкова близки, а историята – толкова жива и реалистична, че започва да се губи границата между това, което би могло да бъде, и това, което е.
Романът, разглеждан от чисто художествена гледна точка, е един добър трилър, написан с познатия ни стил и майсторство, интригуващ, въздействащ с множество сюжетни линии, с дълбочина… Но дали може да бъде разглеждан така? Според мен описаните реални тенденции и фактите, на които стъпва, са достатъчно важни, за да се замислим над тях. Така, въпреки че „Стъклени съдби” притежава и чисто художествената стойност, ще кажа, че за мен това, което прави този роман добър, е фактът, че те кара да се замислиш.
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=200382#200382
За този автор
