Луи Жан Пастьор е едно от най-изтъкнатите имена в областта на микробиологията, и дори и някои от твърденията му да са неточни, а други от постиженията му – твърде остарели само стотина-сто и двадесет години по-късно – съвсем ненапразно бива наричан баща на микробиологията. Също така неслучайно, може би най-известната в световен мащаб неправителствена научна организация носи името „Институт Пастьор“.
Подобно на голяма част от учените от своето време, Луи Жан произлиза от общо взето обикновено семейство – макар и заможно, но без особени амбиции – и пробива, и се утвърждава благодарение на вродения си интелект. Също така, подобно на съвременниците си, е доста широкоспектърен изследовател, чийто принос далеч не се ограничава просто в един или два аспекта на отделна дисциплина, дори не само и в една наука.
Роден през 1822 г. във френския град Дол, Луи Пастьор има щастието да премине през Безансонския Кралски колеж и парижкото Висше еталонно училище – едно от всичко на всичко четирите подобни из цяла Европа – където получава забележително за времето си образование, ставайки магистър на науките на 23, и доктор – на 25-годишна възраст. Това, обаче, съвсем не се дължи само на финансовите възможности и връзките, с които разполага – въпреки че наистина разполага с тях.
Първият си реален пробив Пастьор прави година след доктората си, при това в сферата на чистата химия. Той на практика основава стереохимичния й клон, предполагайки пространствената структура на органичните вещества и обосновавайки съответната изомерия както теоретично, така и практически, на база наблюденията си върху поведението на винената киселина в различни условия. Междувременно преподава физика, а по-късно и химия, преди да се заинтересува от биология, и по-конкретно – от процесите на ферментация. Пастьор е и този, чиито изследвания отхвърлят окончателно многовековната теория на самозараждането, чрез хипотезата за размножаване при микроорганизмите.
Тези му изследвания, в крайна сметка, довеждат до иновации дори в медицината, където постепенно започва да се налага антисептиката; и все пак, в историята Луи Пастьор остава като изобретател на първата ваксина срещу бяс – съответно, и на самата идея за превантивното ваксиниране – и като неволен откривател на витамините, и по-скоро витамин C, който, обаче, ще бъде описан петдесетина години по-късно.
В процеса на продължителните си изследвания върху холерата – въпреки че този факт също е жертва на идеята за напълно случайното откритие – Пастьор установява, че отслабеният й щам предизвиква резистентност при отделни групи пернати. Всъщност, в този ред на мисли, Луи Пастьор е баща и на имунологията. Разработвайки същата идея, французинът достига до идентично заключение и за една от най-коварните болести – бясът – за който и до ден днешен няма лечение в късните фази, макар пастьоровата ваксина продължава да се ползва успешно.
Сякаш между другото, Пастьор дава силен принос и към винената индустрия, от която френската икономика по онова време е силно зависима. Големият и проблем тогава естествено е оцетно-киселата ферментация, и френският учен с огромно задоволство установява, че силно загряване на субстанцията за кратък период от време има добър стерилизиращ ефект, без обаче да промени вкуса на виното. Процесът се нарича тиндализация, но по-късно бива наименован по него и става известен като пастьоризация. До ден днешен се използва широко в хранителната промишленост за обработка най-вече на мляко, но също така и на вино, бира, плодови сокове, и някои консерви.
Но може би най-неспецифична и куриозна е борбата му срещу скорбута – болест, предизвиквана от недостига на витамин C, силно застъпена по време на авантюрите на Наполеон Трети. Предполага се, че все пак това е до голяма степен виц, но за справяне с нея Пастьор предлага всеки френски войник да носи каче кисело зеле, което – както по-късно се оказва – наистина съдържа необходимия минимум витамини, и всъщност до момента все още е част от нормалното му снаряжение.
Луи Пастьор умира през 1895 г. и е един от малкото учени, заслужили уважението – освен пренебрежението – на съвременниците си. Както и преклонението на своите наследници.
За този автор
