[i]На Рижо,
за палавите години и дребните пакости,
с много обич!
(24.02.1992 – 01.04.2007)[/i]
![]("gfx/rijo.jpg")
Слънцето мързеливо изгря над ниските хълмове, кътащи миниатюрната долчинка. Трябва да беше пролет. Първите лъчи разбудиха работливия кошер, кошерът забръмча, зажужа, и цяла армада в жълто и черно се втурна настървено към девствените полски цветове. Някъде се обади кълвач, а почвата се размърда и, затоплени, дребните гадинки изпълзяха и се пръснаха по своя си работа.
Стана обед и вече прежуряше, когато Котката се събуди. Протегна първо предните си лапи, една по една, после задните, после предните наведнъж, а най-после и четирите – след което се изправи и се опъна доволно. Замисли се за момент дали да не подгони пеперудата, но все пак предпочете да подремне.
По пладне се надигна и, мързеливо, като същински феодал, запристъпва напред-назад из владенията си. Слънцето правеше някакви светлинки в бистрото поточе, които Котката шляпна с лапа два-три пъти с досада, сетне отпи от хладката вода, приседна, примижа, и се отдаде на философия.
Привечер, след кратка съсредоточаваща полудрямка, Котката установи, че е гладна. Леката закуска с едър бръмбар или някой друг отгоре нямаше да й държи дълго, което я подтикна към дълбок размисъл – и екзистенциалния въпрос "Какво ядох вчера?", най-подходящ за почивка и добро храносмилане, съчетано с дрямка. Както и за времето около обед…
***
Котката довърши вечерята си, облиза се старателно, изтегна се и тихо замърка в притихващата вечер.
И утре пак беше ден, нали така?
За този автор
