[b]Пътешествие до центъра на Земята (2008)[/b]
Като начало трябва да се внесат две уточнения. Не става въпрос за телевизионната версия от същата година, а за тази, в която Брендън Фрейзър влиза в поредната си приключенска роля. Освен това не става въпрос и за поредния нескопосан опит да се филмира романа на Жул Верн, а за нещо като продължение на историята. С което, между другото, се изчерпва почти всичко хубаво в този филм.
Главният герой, съвсем според заложбите на актьора, е силно разсеяният, за да не кажа смотан професор Тревор Андерсън. Не стига, че искат да му вземат лабораторията, ами и съвсем е забравил, че за уикенда ще наглежда настроен бунтарски племенник. След което разхайтеното хлапе случайно открива дупка в изчисленията на чичо си и двамата заминават за Исландия, където биват посветени в култа на вернианците – демек, такива, които вярват, че бленуванията на Верн са си съвсем достоверни исторически есета.
След което, така съвсем спонтанно, предприемат едно подсигурено с обикновено катерачно въже пътешествие до, естествено, центъра на Земята, придружавани от русата, оскъдно облечена и много по-несмотана Хана. Ясно ви е, че любовната история прозира още след петнайсетата минута на филма, но пък за сметка на това е целомъдрена и смутено закачлива.
Голяма част от фауната и флората около ядрото на майката Земя изглежда прилично, макар да няма абсолютно никаква мотивация да се намира там, да не говорим, че и явно единствения хранителен източник са именно случайно попадналите вернианци. За сметка на това пък, предполагаемият връх на хранителната пирамида в лицето на един брой тиранозавър, изглежда твърде нелепо и честно казано по-вдървено от събратята си дори в първия “Юрски парк”.
Далеч по-фрапиращ обаче е скалъпения сценарий, моткането на героите с единствената ясна идея да си вземат хонорарите, подпомагани и от клишираните диалози и леките намеци за остроумие, които режисьорът може би смята за хумор. Явно цялата лента е залагала силно на зрелището и смотаняшки чаровния Брендън Фрейзър, но дори и в това не е успяла напълно. Тоест, ако трябва да сме честни, Жул Верн започва сериозно да се превръща в един от най-онеправданите писатели, защото е едновременно усилено и усилено-неуспешно филмиран.
За този автор
