Аз имам вредния навик да афиширам собствената си безпросветност по отношение на кинофилмите, сиреч твърдо отстоявам тезата си, че на мнения за филми вярвам само на собствените си ревюта. В което няма нищо лошо, да си твърдоглав и упорит понякога минава за добродетел. Има един малък проблем – как да разбера дали един филм си струва да му отделя два часа? Та обикновено попрочитам това-онова, без да си създавам определена нагласа, или поне опитвам да не си създавам. Що се отнася до „Изкупление“, информацията за него би могла да се класифицира като предимно оскъдна, сочен е за един от фаворитите за „Оскар“ след няколкото номинации „Златен Глобус“ (които уж са предвестник на решенията на Американската асоциация), приличал на „Гордост и предразсъдъци“. А дали е така, кой, кой ще ми каже?
Историята е простичка, но е усложнена от скоковете напред-назад във времето, сякаш самото действие се мята в болезнен кошмар и е трудно да се определи кое е действителност и кое измислица, дали причината причинява следствието или то следва от разклонения на настоящето. Знам, звучи объркано, затова изучавах сцените, че и дори отделните кадри с вледеняващо спокойствие и хладен ум. Класически любовен триъгълник, всъщност не съвсем, защото един от ъглите е доволно тъпичък – малко момиченце ревнува любовника на сестра си и от детинска глупост забърква такава каша, че причинява неописуемо страдание на всички наоколо, включително и на самата себе си. Следват спомените на осъдените души, угризенията и топлината на споделеното щастие се преплитат в симфония, която плаши дори гълъбите по Трафалгар Скуер. Брутални късчета действителност разкъсват миража на душевните терзания – окървавените брегове на Дюнкерк (става дума за началото на Втората световна война), претъпкана болница с умиращи и тежко ранени, хаосът на приближаващата и неизбежна война.
Кийра Найтли определено прави впечатление сред актьорския състав, хубавелката от „Карибски пирати“ се опитва да направи сериозна заявка за отговорни роли. Ванеса Редгрейв се появява накрая, за да докаже още веднъж, че да остаряваш не е хубаво, но поне можеш да старееш като катедрала. Джеймс Макавой е актьор, чието развитие следя с интерес, след „Последният крал на Шотландия“ си го записах в малкото черно тефтерче „Обещаващи млади таланти“. И няколко думи за музиката – звуците на пишеща машина (чукането на клавишите, край на ред, рязко издърпване на лист), вплетени в музикалния фон, сякаш разказваха собствена история, допълвайки и дори подчертавайки ставащото на екрана.
След толкова много изписани изречения, да се върна на сакралния и изначален въпрос – хареса ли ми филма? Не, за съжаление. Всичко, което се иска от един шедьовър, беше там, но самият шедьовър липсваше. Мудното действие, липсата на фокус, хаотично разхвърляните моменти – нещо някъде се изгуби. Ще видим какво мисли чичо „Оскар“ по въпроса, но надали ще промени собственото ми мнение.
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=196831#196831
За този автор
