[b]God Forbid – Earthsblood[/b]
Century Media, 2009
Line-up:
Byron Davis – vocals
Dallas Coyle – guitar, vocals
Doc Coyle – guitar, vocals
John Outcalt – bass
Corey Pierce – drums
Tracklist:
1. The Discovery; 2. The Rain; 3. Empire of the Gun; 4. War of Attrition; 5. The New Clear; 6. Shallow; 7. Walk Alone; 8. Bat the Angels; 9. Earthsblood; 10. Gaia (The Vultures)
Някои банди стават явление на музикалната сцена още с появата си. Някои от тях продължават да са фактор и след десет години. Други пък, като помиришат известността, си поставят за цел да стават по-велики и по-велики, и още по-велики, и така докато станат по-по-най. Последните обаче бързо се превръщат в нещо съвсем различно от това, което ги е направило известни. Пример за добрa модернa групa, коqто се развива в правилната посока, биха могли да бъдат [b][u]Trivium[/u][/b], а за обратното явление – все по слаби и по-слаби албуми – God Forbid.
Трашът изчезна, да живее метълкорът. Уважавам смесването на стилове, обаче не когато резултира в бъркоч. Например, какво общо има откриващата пиано-интродукция „The Discovery” с остатъка от албума? Навява мисли за нещо героично – епичен метъл, пауър, симфоничен метъл. Изобщо, точно откриващото парче да увисне като гащи на прът не е добра идея. А след толкова нежната мелодична и простичка инструментална композиция следват диви барабани, технични китари, рев и чисто пеене. В една безкрайна петминутна истерия с мелодични елементи.
Да не говорим, че в същата – „The Rain”, чуваме рифове, които сякаш са извадени от предишния им албум, леко поизчеткани и използвани отново. Човек може да си помисли, че бандата е с екологична насоченост и рециклиране му е мамата. Без много креативност, песента звучи познато и единствено опита с чистите вокали заслужава някаква адмирация. Нещо, което важи за няколко песни от цялата тава, между другото.
Нещата не се подобряват и по-натам. „Empire Of The Gun” е много симпатична песен, на която и липсва оригиналност и малко уникалност. Човек я чува и дълго време си мисли на кое точно парче е кавър това. Положението не се променя и сетне, с малък проблясък при „The New Clea”, която звучи като отдаване на почит към Ариен Антъни Лукасен, ама без да се споменава. Или поне в началото, докато не се върнем на това дето си го знаем, и за което жокер ни не требе.
Може би, ако беше дебют, а не беше албум на банда с десетилетие история, можеше да се каже, че е едно добро начало. Но след като от тава на тава нещата стават все по-зле, все по-шаблонизирани и целещи се към неизвестно какво, няма как да бъде дадена положителна оценка. Иначе албумът се слуша. За феновете на бандата може би е и добър подарък, но за любителите на добрата музика няма как да бъде нещо повече от една прилична композиция, апотеоз на излъганите очаквания.
За този автор
