Макар че познанията ми по отношение на гъбите, особено ядливите, в частност у нас, да са в пъти по-ограничени от тези на мосю Делчев, с известно – и лошо прикрито, трябва да призная – задоволство, най-сетне го хванах в крачка. Макар и задочно.
Историята всъщност е кратка, съвсем не толкова интересна, но за целите на протокола и нуждата да си завърша увода, ще я доизпиша – покрай последния материал в Гъбената градина за кораловите гъби останаха някои неизвестни. Наистина, красивата Artomyces pyxidatis (или Clavicorona pyxidata) не се среща на българска територия, но за сметка на това – както ни подсказаха – в Родопите и Стара планина, макар и рядко, се намират коралки. От друг род, но кой се интересува от толкова дребни подробности – и без това изглеждат еднакво.
Последното не бива да ви притеснява, тъй като нито една от тези гъби няма отровен двойник – различават се само по вкусовите си качества. Макар и в определени случаи консумацията им да не е препоръчителна.
В България се срещат два вида. На първо място идва жълтият корал (Clavaria aurea), познат още като златен, златист, златовръх, а дори и с по-смешни имена като ръчички, всичко това заради телесно-златистия си цвят и формата си. Това е гъба, която няма класическата шапка – представлява туфа от разклонения, излизащи от късо и недоразвито пънче, 
и напомнящи повече на храст. Или на микрогъбите. Може да достигне десет-дванадесет, дори петнадесет сантиметра в диаметър. Съответно, колкото по-дебел е клонът, толкова по-наситен е неговият жълтеникав цвят.
Предпочита иглолистни гори, както всичките си сродници, но може да се срещне и в широколистни. Расте от юни до ранната есен – не по-късно от средата на октомври. По принцип е препоръчително да се консумират по-млади гъби, тъй като остарелите екземпляри могат да предизвикат неприятни неразположения. Също така, макар и вкусна и леко сладникава гъба, жълтият корал се използва най-вече като брашно и подправка.
Подобно е положението и с кристалния корал – C. cristata – като разликата е, че той е по-фин в разклоненията си, по-дребен и остава сивкав на цвят, наподобявайки отчасти кварцов кристал. Също така се появява малко по-късно – през август – и е по-непригоден за ядене, макар и не фатален, просто трябва да се консумира наистина млад.
За разлика от тях, обаче, третият представител, който е относително рядък и битува повече като двойник на споменатите, е кулинарно предизвикателство, макар и в доста тесни граници. Еленовите рога (Clavaria flava) не се срещат особено често у нас, по-скоро спорадично и не на постоянни колонии, и се отличават с ръждивия си оттенък. Не са по-устойчиви, не понасят по-добре на възрастта, но пресни или мариновани, с една идея нагарчащ привкус са наистина великолепна залъгалка за небцето.
Все пак, ако трябва да сме честни, подозирам, че човекът и коралките са еднакво безопасни един за друг – освен ако споменатият сапиенс не е вманиачен чревоугодник – макар че при добър късмет с младо поколение гъби опитът наистина си заслужава. Но просто има по-добър избор както за подправка – не само в мицела на пачия крак, но и за основа на хипотетичното ястие. Било то сърнела, рижика. Дори печурка, стига да не е култивирана.
За този автор
