Трудно ми беше да приема на сериозно „Тъмните му материи”. Дали заради екранизацията на книга – [b][u]„Златният компас”[/u][/b], който се характеризираше с думите: „Мечки! Големи бели мечки! С броня! Вещици, демони, номади, летящи кораби и навсякъде магически прах”, или по друга причина – нямам представа. Всъщност първите около сто и петдесет страници далеч не ме разубедиха. И ако не беше задължението да прочета трилогията до самия и край, вероятно щеше да лежи някъде изоставена, без така и да успее да ме прелъсти.
Именно в това е слабостта на иначе доста забавните и приятни книги на Филип Пулман. Започват прекалено мудно, оставяйки усещане за нещо средно между К. С. Луис и Дж. Р. Р. Толкин, ама някак си по-блудкаво. Човек е готов още в самото начало да лепне етикета „поредното зле написано детско-юношеско романче, ама без юношеското” и да се спаси от мъките. Нататък, обаче, когато действията започнат да се развиват с бясна скорост, нещата се променят коренно и ако читателят е стигнал дотам – може да изкара една безсънна нощ в шеметно препускане до развръзката.
Така че първоначалната ми идея да нарека Пулман „велик фантазьор, но лош разказвач” се изпари със същата скорост, с която действието се забърза темпо. Накратко за сюжета – две деца, с велика мисия, трябва да минат през множество трудности на различни паралелни светове, водени от мистичен уред и подпомагани от още по-мистичен нож. За сметка на това и двете си имат семейни проблеми. Родителите на Лира са по-скоро егоистични кретени с мисионерски въжделения, всеки дърпащ в различна посока, а тези на новооткрития и приятел от почти съседен свят – изчезнал изследовател и леко луда, многообичана майчица.
Има и мечки. Бели. С брони. И на някои съвестта им крачи съвсем материално до тях във формата на някакъв добик. Дори основна идея си има, макар да се намира в толкова късен етап от романите, че спокойно може да сте се отказали да я търсите. Има и доста странични такива, обаче така добре маскирани под труфилата от прекомерност на размаха на фантазията, че също рискът да бъдат изпуснати е голям. Но най-вече – в „Тъмните му материи” се срещат много, различни сюжетни линии.
Стигнахме до втория голям недостатък. Когато всички те се избистрят започва едно бясно скачане напред и напред, в което се ротират с шеметна скорост и съвсем скоро им губиш спатиите, ако не внимаваш. Кой какво прави и защо го прави се размива, и за да схванеш развръзката може да ти се наложи да се върнеш назад. И в устата остава впечатление сякаш някой е забравил да си рендоса текста на третата книга в надпреварата с издателските срокове.
А развръзка има, при това голяма. Фантазията на Пулман пък се оказва повече от достатъчна, за бъде света описан от него пленителен и красив дори в грозотата си. Приключението което изгражда действително грабва читателя и не го оставя до самия край. И накрая остава единствено задоволството, всички недостатъци са простени и нито времето, нито парите са загубени. И за подправка се усеща една малка горчива нотка, че все пак можеше да е толкова по-добре.
–
[b][u]Повече информация от страницата на ИК „Бард“…[/u][/b]
За този автор
