Френска любов (2007)
Би било малко тежко и спорно да кажа чак, че французите са царе на комедията, но тамошната школа определено притежава много специфично и същевременно силно очарование. По някакъв начин френската комедия, дори когато не е кой знае колко стойностна като конкретно заглавие, успява да съчетае някои от най-хубавите черти на жанра като цяло – едновременно е както непретенциозна, което се превръща във все по-рядко явление напоследък, така и малко или повече забавна в най-семплия смисъл на думата. Просто те кара да се усмихваш, без да търсиш специално извинение за това, било то в настроението, някакви точно конкретни достойнства, аналогии, алюзии, игри на думи – изберете си сами – а качеството сякаш се определя от това колко пъти успява да го направи. Е, има такива, при които пряко сили се случва веднъж-дваж, но в крайна сметка при всяка индустрия има брак.
В този ред на мисли, българският превод на заглавието на по-миналогодишната „Enfin Veuve“ може да бъде подвеждащ. Ще избегна спекулацията дали става дума за маркетингов трик, но при отявлено двойнственото значение в случая човек сякаш би си представил поредната вулгарна колежанска лента – макар че, като се замисля, за такива от френски произход не се сещам. Така или иначе, „Френска любов“, която буквално се превежда като „Най-сетне вдовица“, включително в международния си, английски вариант, е съвсем различна история.
Друг е въпросът, че филмът едва ли се нарежда сред най-забележителните местни ленти, въпреки видимите си позитиви. Самият сюжет се разполага в една доста любима на французите плоскост – любовен многоъгълник, при това сред хора вече на средна възраст, дори и на места да се държат като юноши, и цялата конфузия, която го съпътства. Отделно изпълнен с колоритни и самобитни персонажи – сприхав, но заможен пластичен хирург и неговата обезверена от годините съвместен живот съпруга, за сметка на което обаче добра актриса, и нейното изкушение в лицето на фриволен моряк, както и естествено цялата съпътстваща ги разноцветна трупа. И както може да се очаква, тъкмо когато всичко е на път да се подреди, нещата се развалят още повече – а на това французите наистина са царе.
Всъщност „Френска любов“ би била наистина висококачествена лента, ако не беше наистина твърде типична (за местното кино), и нямаше един сериозен недостатък – голяма част от комедията се опира на диалога в съчетание със ситуациите, пък и драмата настъпва на приливи и отливи. Сякаш сценаристите не са успели съвсем да намерят равновесната точка, и филмът образно казано се клатушка между различни положения.
При все това обаче е приятен за гледане. Дори и сред сродниците му да се намират по-добри екземпляри, френската комедия отдавна е доказала качествата си – да не говорим, че е сериозно разнообразие на фона на масовите холивудски ленти, които като че ли все по-рядко ни разсмиват.
За този автор
