[b]Името и е Сабин (2007)[/b]
Хубаво е, че започнаха да се правят по-често подобни филми. Или по-скоро, сигурен съм че и по-рано са се правили, а хубавото е в това, че напоследък добиват и известна гласност. Донякъде на сходна тематика бяха цели два кандидата за Оскар – [u][b]“Away from her“[/b][/u] и [u][b]“Скафандърът и пеперудата“[/b][/u], а този филм сам по себе е отличен на последния фестивал в Кан.
Разбира се, много е трудна съпоставката с касовите ленти, шестващи по широкия екран, а няма и допирни точки – даже бих казал, струва ми се отново, че не съм сигурен доколко филми като „Името и е Сабин“ въобще трябва да се гледат на кино. Нито тематиката, нито изпълнението им предполагат забавление в какъвто и да е аспект на думата. В смисъл на това, че дори една добре направена романтична драма като цяло забавлява зрителя. Ако ще и чрез съпричастността към героите, и ако ще да се просълзиш тук-там – създава по някакъв начин приятно впечатление, вид комфорт. Докато творби от калибъра на тази предизвикват далеч по-силно, но в никакъв случай не бих го нарекъл приятно усещане. Което обаче не ги прави в никакъв случай лоши – светът далеч не е оцветен в розово.
А „Името и е Сабин“ е и документален филм, не художествена измислица, при това излязъл изпод ръцете на човек, опитен в киноизкуството – френската актриса Сандрин Бонер. Проследяващ, с много чувство и любов, пропиваща между отделните кадри, развитието на едно от най-тежките психиатрични заболявания – аутизма, у нейната собствена сестра.
Щеше ми се дори да оставя настрана неща като прибързаната диагностика или просто неадекватната здравна система – в крайна сметка и лекарите са хора, а системата до голяма степен не зависи от тях – но пък те допълват общата картина, даже нещо повече, първоизточници са на задълбочаването на проблема. А и в последния момент се замислих – ако дори във Франция е така, то какво ли е в по-малко развитите страни? Подобни заболявания не кървят, наистина. Не представляват и непосредствена опасност нито за болния, нито за околните. Не са заразни. Но в следствие не се ли някак забравят, оставят на заден план, и не страдат ли от липса на достатъчно внимание? Все ми се струва, че няма някаква специфична схема, по която тежко болните от една група заболявания да са по-леко тежко болни от тези в друга.
Но се отклоних се в размишления – нещо, което „Името и е Сабин“ определено предизвиква. И може би тук е мястото, където е редно да го препоръчам, но не бих го направил – по-скоро сами ще го намерите, имате ли желание.
За този автор
